fbpx
Home > новини > Благовещенски четения

На Неделя Православна – 24 март – ден преди светлия празник Благовещение, в Софийската духовна семинария “Св. Йоан Рилски“ се проведоха традиционните „Благовещенски четения“.

ЗА ПОЧИТАНЕТО НА ПРЕСВЕТА ДЕВА БОГОРОДИЦА

Пресветата Дева е велика помощница на християнския род, а най-вече на онези, които се подвизават в духовния живот и желаят да изоставят своята греховност.
Чрез Нея, казва блажени Августин, Бог Е слязъл на земята, за да се удостоят чрез Нея вярващите да се издигат към Него.
Тя е надежда и помощница на грешните, подбуждайки ги към покаяние. Тя спасява и милва всички, които прибягват под нейния майчински покров.
Пресветата Дева е неизчерпаем извор на милост, непобедима стена, неизменна застъпница пред Твореца, упование и закрила за всички вярващи, които се надяват на Нея. Само на нея, нейният Син и Господ е обещал да изпълни всичките й просби. Чрез нейната майчинска молба от нас грешните се отклонява справедливият Божий гняв.
Тя, както казва свети Дмитрий Ростовски, застава между Бога и греховете ни като посредница, не допуска нашите грехове до Него, отклонявайки ги чрез гласа на Своите свети молитви.
Ние трябва да гледаме на Пресветата Дева като на наша всесилна застъпница пред престола на Вседержителя.
Ние сме осиновени от нея при кръста в лицето на възлюбения Христов ученик Йоан. Благодеянията, които тя излива върху православния свят, са безбройни, за пример ни служат многобройните й чудеса.
Но не е достатъчно само да обичаме Пресветата Дева, необходимо е да подражаваме на нейния свят живот и дела, на нейната преданост към Божията воля. Само тогава можем да я наричаме наша майка и нашите молитви ще й бъдат приятни, а пък за нас спасителни.
Атонските Отци, като обитатели на нейното земно наследие, особено постоянствувайки в почитта си към Майката Божия, са установили като правило да четат усилено Архангелския поздрав към Нея:
”Богородице Дево, радвай се. Благодатна Марие, Господ Е с Тебе. Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души.”
Св. Отци са установили да четем тази молитва ежедневно, но най-вече да я прочитаме мислено в сърцето си, та чрез нея да изразяваме винаги нашата почит към Пресвета Богородица.
Изготвил:Войден Божков ученик от III клас

БЛАГОВЕЩЕНИЕ И ПРОМЯНАТА
„…защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума.”
(Лука 1:37)

Благата вест днес бе съобщена. Смирената девица, опазила се чиста и посветила живота си на Бога бе наречена „благодатна” и „благословена” с устата на Ангела. Тя беше виждала ангели и преди, бе приемала небесна храна в храма, бе прекарвала дни и години в молитва, но за пръв път видя и чу волята Божия така ясно и точно, с думи, изречени именно от предстоящия пред Бога Архангел Гавриил. Чу я и въпреки, че не разбираше как е възможно това да стане, прие със смирение и вяра, каквото Господ искаше от нея. Така рабинята Господня става майка на Великия, който ще се нарече син на Всевишния и ще царува и царството му не ще има край!
Какво означава това за нас? Приказка? Думи, написани в древна книга? Повод за размисъл? Нито едно от тези. Това е за нас реалност. Това е за нас ЕЖЕДНЕВИЕ. Реалност заради вярата ни, ежедневие, защото всеки ден ние имаме Обещанието – да сме богоизбрани, да знаем волята Му, да изпълняваме заповедите Му. Всеки ден ние търсим отговори и всеки ден ние, според смирението, чистотата на живота ни и вярата в сърцата ни ги получаваме.
Но днес иде реч за Благата вест – за дългоочаваното изричане на обещаните думи, за ясното показване на пътя от Бога, което всеки иска, за предопределението, за което сме се готвили през целия си живот. И наистина, за всеки човек този ден идва. Бог ни проговаря – с устата на хората, на съвестта ни, на събитията, дори с устата на ангел…и ние вече сме обречени да бъдем себе си, разпънати на кръста на своя избор, загиваме в реалността, за да възкръснем за нов живот с Христа в нещо по-велико, неизразимо, непознаваемо, нещо, което в себе си съдържа Вселената и Безкрая и обема дори тази реалност, която се опиянява от победата си над нас… И така ние я притежаваме, за слава Божия…
Но хората до нас, като нас, дори самите ние понякога желаем, мечтаем, търсим ПРОМЯНА. Смятаме, че тя е много важна, че тя е свят, че е въплъщение на надеждата, на вярата, отговор на въпросите и търсенията пред всеки, хляб за гладните, дом за самотните, любов за отчаяните, всичко! Ето, навън вече дни наред излизат хората и разцепват въздуха с виковете си за ПРОМЯНА, светът, работата, всичко около нас вече е различно и все по-различно става и ще бъде, чуват се гласове, които искат и в църквата да има промяна. Какво означава това обаче? Какво е промяната? Съществува ли промяна въобще?
Промяна означава движение „про” – „към”, „за” и „мяна” – меня, различен съм. Тоест, стремеж към нещо ново, нещо друго. Това е, което искаме, в това вярваме, на това се надяваме, когато скандираме „ПРОМЯНА”. Какво обаче НАИСТИНА означава това? Не е ли просто умора от постоянството, не е ли несъгласие, бунт срещу света около нас, не е ли вик, че вече ни е ОМРЪЗНАЛО от всичко и ни е много трудно? Не е ли да мечтаем на глас? Да се опияним от силата си, особено когато сме много и мислим, че всичко е възможно и всичко ни е позволено?
Ние често очакваме, че НЯКОЙ или НЕЩО ще ни даде това, което искаме, ще задоволи нуждите ни, ще отговори на въпросите и търсенията ни и ще намерим покой и щастие. И че ще е завинаги. Понеже това не става или става, но за кратко, ние периодично се изпълваме с желание за промяна и то до степен да сме готови да се откажем от ВСИЧКО, свързано с досегашния ни живот, дори с нещата, които сами по себе си никак не са лоши и не са ни чужди. Та нали промяната е стихия, бунт и ето – искаме всичко наново – нови приятели, нов живот, нова Конституция, нова църква дори!
Но забравяме нещо важно, нещо основно – вътре в нас искри Божествената частица и истина. И в най-последния, низкия, малкия от нас живее част от Бога. Заложен е в него Божият промисъл, проявява се Божията воля чрез него и в него и … всъщност промяна няма. Такава просто не съществува и не може да съществува! Как може да се промени Вечния, какво ново и невиждано може да има във Всеобемащия, нима е възможно Съвършения да е друг утре?
Така и ние, хората не сме способни на промяна – ние я правим ПРЕМЯНА, нова дреха, но вътре си оставаме същите. И в друго общество, и на друга работа, и в друга държава пак ще сме ние. Желанието за промяна, насочено навън всъщност е израз на това, което става вътре в нас, но бунтът срещу света наоколо е проява именно на Божественото и е търсене на истинската ни същност, замъглена от временни, вредни и несвойствени неща. Нашата най-съкровена, най-вътрешна, чиста, недокосната средина е съвършена, тя живее в едно с Бога и у Бога, и Бог е в нас. Просто около Него в сърцата ни са наслоени десетки, хиляди предразсъдъци, страхове, нужди, искания, страсти, грехове… И ние вече не познаваме себе си, не познаваме и Бога. Затова и революцията ни не може да е отхвърляне на външен гнет и насочена навън, а трябва да е борба срещу вътрешните ни окови. И ако това ви звучи твърде отвлечено, замислете се – нима хората и преди векове, и днес не роптаят именно срещу личните недостатъци и ограниченията, на се ли борят точно срещу греха? В какво обвиняват управляващите? Че крадат, че лъжат и са ожесточили сърцата си. Тоест, че са грешни. Какво искат хората навън? Честност, възможност за почтен труд и достоен живот. Кой може да им го даде? Те самите, но само с Бога и в името на Бога. Ето това трябва всеки да разбере – докато протестирам, докато мисля само за себе си, докато викам за промяна, нищо не съм. Не с критика и несъгласие, не с недоволство и с камъни и огън, които хвърлям навън ще постигна нещо, а с вяра, молитва, труд и постоянство вътре в мен. Защото колко от нас могат честно да кажат, че работят отговорно, достойно и наистина дават всичко от себе си там, където Господ ги е поставил? Та нали с какквато мяра мерим, с такава и на нас ще се отмери? Какво очакваме тогава? Именно затова, ако съм честен, почтен и трудолюбив, ако съумея вътре в себе си да намеря мира и Божието царство да се възцари в мен…тогава и само тага ще съм осъществил тази желана, мечтана, надценявана, но нужна промяна – да бъда себе си, да открия Бога и Бога в мен и да живея с Него, сега и завинаги. Така и светът навън се подрежда, повтаря това, което е в нас – ако съм объркан, ако съм в страх и неувереност ще срещам ужаси и трудности навсякъде, но ако обичам ближния си наистина, защото и той е вместилище на Бога, ако позная Христа в него, ако се смиря, ако приема волята Божия и съм съработник за осъществяването й – то независимо колко добре съм успял, но заради чистите помисли, добрите намерения и постоянстването в труд, вяра и молитва, по БОжието милосърдие ще се наслаждавам на всички чудеса, които даром получавам, за всичките си дни, обилни и пребогати, които предстоят.
Възлюбени, това е благата вест – която сме благословени всички ние да получим – НАДЕЖДА има, но доколкото имаме ВЯРА, за ПРОМЯНА – но към себе си и към Бога, и в същността си промяната е точно това – Мариам от девица и чиста молитвеница прерасва в Божия майка и съсъд на Невместимия, прекрачва границите на телесното и стана Преблага и Всевечна Утешителка на човешкия род и всеки от нас с благовестието – защото ненапразно Благовестие означава и Евангелие, и православното говорене за Господа Иисуса Христа и самото архангелГавриилово съобщение за идването на Спасителя. Именно с личното измерение на Благовестието за всеки се отваря вратата към Бога и това, което Той иска от нас…за да ни даде най-великия дар – именно това, което ние ДАВАМЕ и ПРАВИМ, да получим от същото стократно – за наше наказание и болка или безкрайна благодат и светлина, за радост и любов, според вярата ни, според ежедневния ни избор и делата ни, по Божието обещание. Да, именно с вярата и с нашата готовност да приемем Христа и да му служим, за да бъдем нови, променени, за нов живот родени, в Христа облечени, най-после да сме себе си. Завинаги. Амин!

Изготвил: Деян Петров, 2 п.к., 2012-3 г.

Впечатления и гледна точка.
Попаднах чрез силата на молитвата /но за молитвата ще се спра подробно по-нататък/ в място, наречено Софийска Духовна Семинария. Това бе цял друг, нов свят за мене. Отдавна усещах… от малък, че /ето един простичък пример/ че трябва да се кръстя отдясно наляво. Не съм ходил до преди това лято две хиляди и дванадесето в църква, освен на панихиди. Този нов свят, изтъкан от вълнения, знание и вяра ме запозна с много и, разбира се – различни хора: с различно мислене, различна възраст, идеали и мечти. В продължение на две години щяха да бъдат моето обкръжение, моя свят. Толкова различни, но обединени, единни в това чувство, воля и ум, което е присъщо за православната вяра.
Тази, която ни показва с нагледни, нравствено-поучителни примери изначалното добро, част от което ще е заложено в нас.
Завинаги.
До края.
Част от което сме ние самите.
Както едно нещо първоначално е идея и в последствие от идея /безплътност, незримост/ се въплъщава във видимо, така и тук знанията, които всеки ден ни се предлагат неусетно /Неусетно. Както Мрака сменя Светлината… Както шума се избистря в ясно различими думи, облечени в мелодия, за да образуват най-прекрасна песен…/ неусетно ме карат… Нека си представим следното: самотен… Не, не самотен. Самотата е не-хубаво нещо.
Сам.
Да.
Става.
Да си представим сам човек, седнал в едноместна лодка насред морето и лови риба, а не далече е морския бряг. След няколко време същият човек открива, че лодката се е трансформирала в галера /галерата е бърз боен кораб, задвижван от гребци. Използуван и за патрулен кораб, за охрана на венецианската морска търговия/, а самият той – от простия в началото моряк – вече носи капитански дрехи, стъпва уверено, а в погледа му се долавя твърдост, която я е нямало преди. Плавателният съд се носи смело напред, порейки вълните. След още няколко време галерата се е превърнала в галеон /четиримачтов боен кораб, ненадминат по сила за времето си през периода на Великите Географски Открития/, газещ по-дълбоко водната шир. Имаща многоброен екипаж, който да се грижи за отделните й нужди и способности: моряци; гребци; хора, отговарящи за мачтите; навигатор /който да насочва галеона в единствената, правилна посока/… Корабът е натоварен и с оръдия: леки и тежки – защото по пътя му със сигурност предстоят битки. И капитан, който да… да съчетава действията на отделните части в толкова добър синхрон, че единствената дума, която би паснала за охарактеризирането да е „съвършен”.
Знанията, които получавам тук малко по малко ме променят – от безпомощната едноместна лодка, която ще се разбие при още един, по-силен порив на вятъра, в този леко тромав, но изключително силен и уверен галеон, чието име спокойно би могло да бъде „Вяра”, или „Православна Вяра” /но никой плавателен съд не тръгва на пътешествие към неизвестното, ако не е кръстен/.
За момента усещането е слабо, но вече осезаемо. Усещане, че газя по-дълбоко и уверено; че се движа във вярната посока.
На какво мога да се надявам? От една страна – на себе си, защото никой наместо мен не би направил това, което ще сторя /за добро или зло/; от друга страна – на силата на молитвата: към Спасителя на света, Господ Иисус Христос /„…Койко заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Светий и Дева Мария и стана човек.” (Символът на Вярата, стих трети)/; към Пресветата, Пречистата, Преблагословена и Славна Владичица наша Богородица и Приснодева Мария…
Надеждата, която първоначално е като колебливия изгрев на слънцето, но настъпваща толкова неумолимо и уверено, че да стори всяко съмнение да изчезне.
Много е хубаво човек да вярва /„Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо…” (Символът на Вярата, стих първи)/. Както и „В начало Ти (Господи) си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще увехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш, – и ще се изменят; но Ти си все Същият, и Твоите години няма да се свършат.” (Пс.101:26-28). А откъде знаем, че това е тъй, ако не вярваме в него.
Лично за мен вярата е онзи пътеводител насочващ все по-дълбоко газещия в морето от незнание плавателен съд, без който всяко едно действие не би имало никакъв смисъл, а само едната гола самоцел. А всичко, що е самоцелно е празно, не завършва добре.
Иска ми се да имам „…такава силна вяра, че да мога и планини да преместям…” (1Кор.13:2). Имам увереността, без да мога да обясня откъде, че знанията, които получавам тук така ще укрепят вярата ми, че това с планините непременно ще се случи. И ще дойде ден, когато… ще се случи. ”С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване.” (2Тим.4:7-8)
Вярата непременно върви със знанието, както нравствеността и науката. Правото /външно…/, измислено от човека и нравствеността /вътрешно чувство/ намираща се вътре в човека.
Всички ние сме толкова различни един от други. Но сме и подобни едни другиму. „Подобното подобно различава”. И точно тук ако не умеем да плуваме можем или да се удавим, или да се носим по повърхността и никога да не вникнем истински в това, което буквално е на една протегната длан. Кое е това „то” ли? Отговорът е толкова очевиден, че е плашещо, дори страшно, че не го виждаме. Обективно погледнато човек може да вижда по два начина – това, което иска да види, и това, което действително е пред очите му.
…Да. Но следва донякъде логичния въпрос „Е? И? То си е толкова очевидно, че дори не разбирам защо го поставяш на въпрос.” Защо ли? Много просто. Защото е… ами, очевидно. И защото ние, хората, сме свикнали толкова често да чуваме и виждаме това, което искаме, че буквално сме станали слепи и почти глухи за света около нас. „И биде към мене слово Господне: сине човешки! ти живееш всред размирен дом; те имат очи да виждат, а не виждат; те имат уши да слушат, а не слушат; защото те са дом размирен.” (Иезек.12:1-2) И забравяме за вярата.
Наивно. Лицемерно за някои, но както на тази, така и на много други думи смисълът се е изменил във времето и е станал обидно-нарицателен.
Наивно.
Добре.
Съгласен съм.
Нека звучи както си иска, но тук, в Софийската духовна Семинария, няма нещо, което да не ми харесва. Ако има нещо, то е не защото самото то е неприятно по някакъв собствен начин, а защото НА МЕН не ми харесва. Което е вече различно. Не да пригодим правилата към себе си, а себе си към правилата трябва да изменим. Не защото видите ли се намирам „на чужда територия” и трябва да спазвам правилата /което всъщност е така!/, а защото се намирам на чужда територия и трябва да спазвам правилата. Не знам за вас, но за мен спазването на правилата е не защото ми се налагат /насила/ и затова така, а понеже НА МЕН и то ДОБРОВОЛНО ми се иска същите тези правила да ги спазвам.
Иска ми се да вярвам, че всички ние, когато завършим /дали паралелния, дали основния курс/ и излезем, от тук в света, ще сме същите хора, но променени. Открили ценността на новозаветните Божи заповеди – да знаем вярвайки, че можем да разчитаме един на друг не само на думи. Че тежестта на знанията, с които излизаме са ни направили по-улегнали /камъкът, казват, си тежи на мястото/, но сме придобили умения и сръчност наедно с това да стъпваме по-внимателно, за да не изпочупим фините цветя на промяната по пътя към Спасението. По пътя, който път доброволно сме избрали.
Няма случайни неща, казват.
Ами няма!
Това, че ако се постараем ще излезем в света навън и ще ни бъде… ами, по-леко да живеем изобщо, а не само да съществуваме, мислейки си, че живеем, е от една страна плод на нашите собствени, разумни /„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно.” (1Кор.6:12)/ и свободни действия, а от друга страна – по Божие допущение.
Ако за Бог няма нищо невъзможно /„Има ли нещо мъчно за Господа?” (Бит.18:14)/, то за човек има. Има, защото човек забравя за молитвата. Онези няколко само думи, които имат толкова могъщо действие и въздействие, че е учудващо до безмълвно смайване как не я изрича. Пък и ние. Как когато се помолим истински за нещо истинско, то се сбъдва, „като че с магия”. Човек се моли за много, буквално безкрайно много „неща” /малко ще се отклоня – изразните средства, с които разполагаме са едно от най-ценните нам „неща” – а човек за щяло и не щяло използува думата „неща”/ като повечето от тях са материални придобивки, от които в повечето време наистина няма нужда, не изпитва потребност. Но да се върнем на молитвата.
Молитвата. За да я може човек да я каже, тя първо трябва да бъде научена наизуст. Което е мъчен процес. Човек всъщност не запомня толкова трудно, наизустявайки. Страшното е, кога молитвата биде изказана все едно се чете разписанието на влаковете! Молитвата е задължително да идва от сърцето с думите, запечатани в паметта на същото това сърце. Защото изказана само с думи е нищо повече от голо празнословие. Молитвата може да е освежена от придружаващите я сълзи, които са благодат и очистват душата. А как да разберем, че тези същите сълзи са благодат ли? Ами много просто. Отново с молитва – а именно – „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния”. При точно тази – и никоя друга – молитва разбираме дали сълзите спират или не. Сълзите са благодат, защото всъщност не ние плачем, а получаваме дар – именно сълзите – на истинно покаяние.
Въобще – силата на молитвата и вярата ни в нея толкова много може да промени живота ни и нас самите, че чак да не повярваш, а? Но всички ние вярваме. А това е най-важното. Да вярваме, да се молим и да се надяваме, че впечатленията, които ни заливат тук, в Софийската Духовна Семинария, не са само временни увлечения, а ще оставят трайни следи в живота ни. Че наедно с това ще станем душеспасители.
Изготвил: Христо Димитров

БЛАГАТА ВЕСТ

„И рече й Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. /Лука 1:30-31/

Всяка една добра новина за нас, е поредната Блага Вест в нашия живот. Такава добра новина е и онази Блага Вест, която с учудване, първоначално биде приета от Дева Мария. „А мариам рече на Ангела: как ще бъде това?” /Лука 1:34/. И не е ли това чувство на изненада, като сякаш наследствено в нас, идващо в определени моменти от нашия живот? Като постоянно си задаваме въпроса, „Как е възможно това?’’, и разбира се веднага си отговаряме, със земните си, и първични причини, че дадено нещо не може да се случи, спрямо логичните наши закони. Но забравяме първопричината, направила невъзможното възможно. „ А Иисус, като погледна, рече им: за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“/Мат. 19:26/
Но, както учудването, проявило се в Дева Мария, биде обяснено за по-доброто му възприемане – „Ангелът и отговори и рече: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени” /Лука 1:35/, затова може би и на нас, ни е нужно, да ни бъде разяснявано, ако трябва и налагано, постоянно нелогичното за нас чудо, така че да можем винаги да сме наясно с онези неща в живота ни, които не са толкова прости, колкото може би изглеждат, през нашите, бедни на възприятие, духовни очи, което несъмнено и неуспоримо се случва, първоначално в Свещеното писание, така и в многобройните по численост книги. Но по важно е, търсим ли извора, от който да пием водата, или се задоволяваме с кладенците, наполовина празни, наполовина пълни, дори и мръсните локви, образували се от пороя, изсипал се веднъж за неизвестен период от време, с неизвестно съдържание в тях, поверия, заблуждения, суеверия или други окултни науки.
Но нека се върнем на главната тема, събрала ни тук в този ден на радост, а именно за Благата Вест, за да не би случайно да се отделим твърде много от нея.
Чутата от нас Блага Вест ни води до онова прекрасно чуство на духовна радост, която самата Св. Дева Мария изпита. Както тя сама казва – „и духът ми се зарадва Бога, спасителя мой’’/Лука 1:47/.
Тази е духовната радост, изпитана по онова време, след дълго чакане на Спасителя, за да да бъдем всички спасени в неговото Свято име.
Тя е неописуема да се разкаже с каквито и да било прости думи. За това и им бе дадено, чрез Дух Светий, да разкажат всички онези Евангелисти, апостоли и свети мъже, да опишат ясно и подробно случилото се видение, и радостта човешка, че хората ще имат чудната възможност да бъдат спасени от Сина Божий, ИСУС ХРИСТОС. Та чрез тия святи хора, и тяхното писание можем ясно да вникнем в истината. Истината която ни се открива, за да ни бъде по-ясно, за случилото се, това, което е в момента, и това което предстои.
Но, търсим ли тази истина, постояно в нашето съзнание. А може би лошите неща, случващи се с нас, не са въпрос на лош късмет, както сме свикнали да се оправдаваме. А въпросите, които не си задаваме толкова често, са: Будни ли сме достатъчно, за да видим поредното чудо. „И тъй бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще доиде Вашият Господ“/Матея 24:42/.
Будни ли сме, за да възприемем истината, която се въплати в тяло. „И тъй, бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, кога ще дойде Син човечески“/матея 25:13/. Будни ли сме, да различаваме правилния от кривия път, отклоняващ се от истината. „Внимавайте, бъдете будни и се молете; понеже не знаете, кога ще настане времето“/матея 13:33/. И ако да би сме будни, постоянно в живота си, не ще ни се случат лоши и неприятни събития. Но ако сме постоянно заспали, не ще имаме правото да се сърдим на който и да било, и за каквото и да било, спрямо нашето нехайство. За това, че не сме съумели да се движим по правилния път, не сме слушали истината, и не сме изпълнявали нейните закони. Което в случая го имаме като наследство за изпълнение, а не го култивираме, или достатъчно добре или въобще.
А после се питаме, защо положението ни е толкова зле? Това ли е нашата благодарност към истината, която се въплъти, живя сред нас, страда заедно с нас, и възкръсна, за да ни спаси?

„Ще те вразумя – казва Бог, – ще ти насоча пътя, по който да вървиш; ще те ръководя, Моето око е над тебе.“ /Псалтир 31:8/

„Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата;“ /Матея 5:12/
Стоян Зидаров от 5 кл. 2012/2013

СТАРОЗАВЕТНИ И МЕСИАНСКИ ПРОРОЧЕСТВА

Уважаеми Г-н Ректор, скъпи Отци, драги учители, уважаема аудитория

Свето Блавещение е пресветъл празник, начало на всички Господски празници и на нашето спасение. Защото на този ден дойде от небето Ангел и възвести началото на всички блага.
Всички знаем известните думи на Блажени Августин, който казва: „Новият завет е скрит в Стария, Старият се открива в Новия“, „И двата Завета гледат към Иисус Христос; Старият – като на своя надежда, Новият – като на свой образец, и двата – като на свое средоточие“.
Така бих искал да открия темата на моя доклад за Старозаветни и месиански пророчества, в които ще търсим предобразите на Пр. Богородица.
Старият завет най-често говори за отношенията между Бога и народа.
Още в началото на светата Библия, в разказа на Моисей за сътворението на света, светата Църква и богомъдрите Отци намират като предобраз на Дева Мария в първобитната девствена земя. Тази земя, макар да не е била обработена от човешки ръце, при все това сама произраснала удивително разнообразие от треви и дървета и от нея било създадено и тялото на човека. “Както първосъздаденият Адам – казва свети Ириней Лионски – получи телесния си състав от чистата, още девствена земя, и бе образуван от Божията ръка, тоест от Словото Божие, така и при въплъщението на Бог-Слово се повтори същото; Бог-Слово, възстановяващ чрез Себе Си Адам, благоволи и да се роди подобно на възстановявания Адам, тъй като се роди от Мария, която бе Девица”. “Тази девица (тоест девствената земя) бе образ – според бележката на свети Иоан Златоуст – на другата Дева: както от тази земя, без да е приела семена, израсна раят, така и Тя безмъжно ни роди Христа”.
Боговидецът Моисей видял предобраз на Божията Майка в къпината, която горяла, но не изгаряла. Къпината, обхваната от огън, оставала невредима; така и Девата след раждането на Спасителя не изгубила девството Си. “Образът на чистото Ти раждане показа обхванатата от пламъци къпина неопалима”. “Както къпината гореше, но не изгаряше, така и Ти Дева си родила и Дева си останала”.
Св. Григорий Нисийски казва: “Това, което там (тоест в Стария Завет) се предизобразявало от пламъка и къпината, с течение на времето ясно се открило в тайната на Девата; както там къпината гори и не изгаря, така и тук (тоест в Новия Завет) Девицата ражда светлина и остава нетленна”. Поради тази причина светата Църква нарича Божията Майка “неопалима къпина”, а християнското изкуство нерядко Я изобразява заобиколена от огнено сияние. На тези икони още от древност им е дадено наименованието „Неопалима Къпина”.
В Стария Завет място на особено Божие присъствие са били: отначало – Моисеевата скиния, после – Соломоновия храм. Тук Господ сякаш се заселвал между хората, приемал молитвите на Своя народ и давал откровения на избрани мъже. Веднага щом Моисеевата скиния и Соломоновият храм били осветени, Господнята слава ги изпълнила.
Скинията и храмът служели като предобрази на Богородица Дева. “Творецът на всичко намери само Теб, Приснодево Богородице, като чист и пренепорочен храм отвека” – пее светата Църква. “Владичице, Ти Която сред всички свети планини си била храм на Бога, както е рекъл по-рано пророкът, направи ме чист храм на Христа”.
Богородица наистина е “Божествен сенник на Словото, надминал по чистота Ангелите”, в който “се всели Единственият непристъпен за херувимските същества и страшен за ангелските чинове и ни обнови”.
Когато Соломоновият храм бил разрушен и богатствата му разграбени, на мястото му, след завръщането на евреите от вавилонския плен, бил построен втори храм. Макар този храм в много отношения да отстъпвал на първия, така че евреите не можели да сдържат сълзите си, когато го гледали, при все това вторият храм в действителност станал по-славен от Соломоновия, защото в него се явило одушевеното жилище на Божията слава.
Св. Пророк Малахия след съграждането на втория Йерусалимски храм предсказал, че идването на Спасителя наближава, че Той ще дойде в тоя храм и пред Него ще бъде пратен предтеча, подобен на пророк Илия(Мал.3:1,4:5)
Странствайки към обетованата земя из безводната пустиня, евреите почувствали недостиг от вода. Моисей, по Божия воля, ударил с жезъла си по един камък на планината Хорив и от там потекла вода в изобилно количество. Така Пресвета Богородица бе “камък, напоил жадуващите за живот”. “Познаваме Те като съкровище от премъдрост и благодат, изливаща вечнотечащ извор с разум” – възпява светата Църква.
Още един изключително важен елемент, на който пророците обръщат внимание в есхатологическото ново тълкувание на отношенията по завета между Бога и народа Му, е темата за идването на Месия. Пророците се надяват на Месия, Божия помазаник, за спасението на Израил и целия свят.
Св. Пророк Иезекиил в пророчеството си вижда Св. Богородица веднъж като ”Колесница”, на която седи Бог, а друг път като „Врата на храм”.
Вероятно най-поразяващото старозаветно споменаване на Месия като божествен Цар, може да се открие в книгата на св. Пророк Исаия, който ни казва: ”Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануила (Ис 7:14).Св. Матей ни посочва,че името ”Емануил” означава „с нас е Бог (Мат. 1:23).
Освен пророчества, в Стария Завет имало и предобрази за Пресвета Богородица. Така например стълбата, която патриарх Иаков видял насън, била предобраз на слизането на Сина Божий на земята чрез въплащението от Дева Мария. Затова църквата пее:
„Радвай се Лествице висока, която Иаков видя. С песен те величаем, Богородице, мислена и духовна небесна стълба, по която слезе нашия Бог и чрез която и ние се възкачваме към небето”.
Очакването… Очакването е най-съществената черта на нашата вяра… Ние, християните, сме наследници на Израил и сме длъжни да пазим пламъка на нашето очакване, докато сме живи в света.
Благодаря за вниманието!
Изготвили: Васил Митков и Цветан Велинов II Паралелен курс 2013 г

2

3

4

5

6

7