НЕДЕЛЯ СЛЕД БОГОЯВЛЕНИЕ

 

“А на всеки един от нас

благодатта е дадена

по мярката на дара Христов.”

(Еф.4:7)

 

Братя и сестри,

Даровете, които Бог даде на човеците, не са безкрайно много. Те са толкова, колкото трябват, за да се покае човек, да се изповяда и да се причасти, за да бъде спасен. Напълно достатъчно, за да могат да бъдат приети от тези, които са повярвали в Спасителя Иисуса Христа. За да можем чрез даровете, които получаваме, да изпълним на дело думите в Писанието, а именно: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.” (Мат.5:48).

Съвършенство, което можем да достигнем при условие, което трябва да спазим. А това условие са следните думи Христови: „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода.” (Иоан.7:38). Тези реки от жива вода ще потекат из нас тогава, когато повярваме в Христос. Сам Той ни казва: „Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.” (Иоан.6:35). А какви по-ценни дарове от тия, които Сам Бог ни дарява?!

Всеки ден, без изключение, получаваме даровете на Светия Дух. Те падат в почвата на сърцето ни и покълват. Дават плод според нашите разбирания, според нашите ум, чувства и действия. А какви сме ние… Бог, тъй щото е сърцеведец знае най-добре. Дали сме добри или лоши, дали сме лицемерци или сме чисти по сърце… Бог ще ни покаже, стига да Го помолим за това. И тогава ще можем да си дадем сметка за това – какви всъщност са нашите плодове, които поднасяме – на себе си, на ближния и на Този, „Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко.” (Еф.4:10), ни възвестява Св. Ап. Павел в посланието си до Ефесяни. „Защото няма добро дърво, което да дава лош плод, нито лошо дърво, което да дава добър плод.” (Лук.6:43), пък пише Ап. Лука в своето Свето Евангелие.

Даровете на нашият Господ Иисус Христос лесно са разпознаваеми. Техният плод е само добър, защото идват от Светият Дух. „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.” (Гал.5:22-23), разбираме от посланието на Св. Ап. Павла до Галатяни.

С Любовта идва радостта. А когато има радост, това е защото всичко е в мир. Мирът от своя страна учи на дълготърпение. Което се проявява с благост и милосърдие. Вярата пък е в кротостта, а когато сме кротки, ще имаме и въздържание. Въздържание от онези греховни дела, които ни отдалечават от Господа и Бога нашего Иисуса Христа. И тук накратко могат да се споменат блаженствата, които всички ние знаем. А те са много тясно свързани с плода на Духа.

Даровете на Светия Дух ние получаваме, но те се изливат върху нас само тогава, когато ние поискаме. Защото имаме свободна воля и правото да избираме. А дали това, което избираме е добро за нас или не е Господ Бог ще ни покаже. Ще ни осени със светлината Си и тогава ще разберем.

Тези дарове са като благодатен дъжд върху изсъхналата и изтерзана земя на душата ни. Ако решим да я освежим, ако ние поискаме да сторим това, тогава ще почувстваме Онзи, Който отдаде Себе Си, за да има човек живот вечен.

Братя и сестри,

„На всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.” (Еф.4:7). Ние, по човешки, имаме различни „мерки и теглилки”, с които да определим дадено начинание, или помисъл, или чувсто дали е добро или не. Бог, бидейки безкрайно съвършен, ни дарява в абсолютна пълнота Своите дарове. Сключва с нас завет. Който завет ние, бидейки Христови, да пазим и да изпълняваме. Този завет да е наше действие „Докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий.” (Еф.4:13).

Тогава без страх ще можем да начеваме нашите начинания. Защото, когато изпълняваме заповедите Христови ще можем и да се покаем, и да се изповядаме пред Светия наш Отец Иисус Христос, Който ни проповядва и казва: „Покайте се, защото се приближи царството небесно.” (Мат.4:17).

Амин.

Изготвил Христо Димитров, II Паралелен курс, 11.01.2014 г.

СЛОВО ЗА ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ

„…Зарадвал учениците с

обещанието за Светия Дух…“

(Тропар на празника)

      Братя и сестри,

 

Четиредесет дни след Пасха, ние сме във радостта на Възнесението, радостно очаквайки обещания Дух Утешител.

      В самата дума „възнесение“ трепти радост. В контраст на зова на така наречения „закон на природата“, влечащ надолу, тук напротив, цари лекота, полет, безкрайно въздигане.

В навечерието на празника, съгласно църковния устав, в сряда се извършва така нареченото Отдание на Пасха. На този ден началото и краят на службата са същите като на самия ден на празника Пасха. Пеят се радостните стихири: „Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му“, „Тоя ден Господ е сътворил; да се зарадваме и да се развеселим в него…“.

 Прощаваме се с Пасха, „отдаваме“ я до следващата година. И някак си естествено е да изпитваме тъга. Но едновременно с нея към нас слиза нова радост. Радост от съзерцанието на празника Възнесение Господне.

За това се говори и в Евангелието. Давайки на учениците Си последни наставления, Господ „ги изведе вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.Те Му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост“.

„С голяма радост…“ Откъде идва тази голяма радост, която продължава и до наши дни и с удивителна светлина пламти в празника Възнесение? Та нали Христос си отива, оставя ги, това е ден на раздяла. Пред тях е дългият път на проповеди, гонения, мъчения, съблазни, с които е пълна историята на християнството и Църквата. Свършва радостта на земното ежедневно общение с Христос, с покрова на силите Му, с Неговото божество.

Но не заминаването на Христос празнува Църквата, защото Той е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ Цялата радост на християнската вяра идва от съзнанието за Неговото присъствие и Неговите думи: „Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз между тях.“ Не заминаването на Христос, а Неговото Възнесение на небето празнува Църквата.

Братя и сестри,

Празникът Възнесение е празник на небето, отворено за човека, небето като нов и вечен дом, обител, небето – нашата истинска родина.

Нека и ние възкликнем с думите на свети Йоан Златоуст: „Но защо ми е небето… щом аз самият съм станал небе!…“.

Нека да отговорим като нашите предци: небето – това е нашето истинско призвание. Амин.

ШЕСТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА – НЕДЕЛЯ НА СЛЕПИЯ

 

С ослепели духовни очи идвам при Тебе, Христе,

и като слепородения в покаяние зова:

„Ти Си пресветла светлина за

пребъдващите в тъмнина!” Кондак, глас 4

 

Братя и сестри,

 

        Така Църквата пее в днешния ден като ни напомня за двата вида слепота – физическата и духовната.

Ето за това се говори в днешното Евангелско четиво от Йоана. Господ изпрати един слепороден да се измие в къпалнята Силоам и така той получи Божията милост след продължилото десетилетия страдание.

Още отначало, когато Господ забелязъл слепия, между апостолите започнал спор за причината на неговото страдание, като се изтъкнали обикновените разбирания за връзката между страданието и греха. Кой е сгрешил, за да страда човекът? Той или родителите му? Ha този въпрос Господ Иисус даде един нетрадиционен отговор, като каза: ״Нито той, нито родителите му, а това е, за да се явят делата Божии“. Явяването на Божиите дела – откриването на Божия промисъл спрямо човека е съществена част от мисията на самия Христос.

B пророчеството на Исая се казва, че Месията Е изпратен да лекува и да благовести благоприятната Господня година, т.е. времето на специалното Божие милосърдие. Той беше изпратен като такъв, който да отваря очите на слепи не само физически, но най-вече духовно.

Слепецът от днешното евангелско четиво срещнал Христа лице в лице и Христос го изцерил. Колко от нас сме слепи – не с физическа слепота, а със слепота много по-страшна: слепота към любовта, слепота към състраданието, слепота към всичко, което би могло да даде стойност на живота.

Тези духовно слепи са лишените от християнски добродетели, които апостол Петър подрежда така: старание, вяра, знание, въздържание, търпение, любов.

(2 Петър 1:5-7).

Апостолът добавя: “Ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването на Господа нашего Иисуса Христа. А у когото ги няма, той е сляп, късоглед и забравил, че се е очистил от предишните си грехове“ (2 Петър 1:8-9).

 

 

Братя и сестри,

 

Нека помним изцелението на слепородения от Господ Иисус Христос и най-вече уроците, които тази случка ни поднася.

Нека се молим на Господ да ни дарува не само физическо зрение, но и най-главното – зрението на нашата душа. За да можем при всички обстоятелства в нашия живот, както ни съветва ап.Петър, да видим намиращия се редом с нас Господ и да кажем: „Вярвам в Тебе, Господи!” и да Му се поклоним.Амин.

Изготвил:

Войден Божков

от Х (3) клас

ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА  – НА САМАРЯНКАТА

 

Бог е дух: и тия,

които Му се покланят,

трябва да се покланят

с дух и с истина.

 (Йоан 4: 24)

 

Братя и сестри,

Така Господ Иисус Христос, като отхвърли старите представи за служение на Бога, свързани с място и време, посочи същината на християнското богопоклонение – с дух и истина.

Доста хора днес се опитват да направят видима и разбираема вярата си, а също така и да я покажат на определено място. За тях Господ продължава да бъде тук или там, а не навсякъде. Повече в храма, отколкото в дома, повече в ритуала, отколкото в самата молитва!?

Разговорът на Христос с жената от Самария при кладенеца на Йаков, който евангелист Йоан ни предава, е истинско изобличение на формалното изповядване на вярата. Тук смисълът е не само в изобличението, а по-скоро в новото разбиране, което Спасителят предлага на вярващите в Него – да търсят Бога чрез истината и в истината!

Първо Господ поиска от жената да My каже истината за себе си и за живота си. Това e важно за всеки, който търси Бога. Без да разберем кои сме, няма как да намерим Оня, чрез Който сме в този свят. B такава ситуация въпросът изисква честен отговор, защото познаването на себе си не e разпит, а себеизпитване. Нали с такава покана за себеизпитване, което е покаянието, започна общественото служение на нашия Господ!

Себеизпитването върви заедно с богопознаването. Затова наричаме покаянието – врата към вярата . Когато имаме самодоволен вид и такива мисли, сигурно e, че сме далеч от Бога. Ние доста често си мислим, че Бог се придържа към нашите условности и представи за хората, което също ни пречи да Го познаваме истински.

Интересуваме се повече от това кой разговаря с Бога, сиреч кой Го търси, а не как Го търси. Докато Иисус питаше за човека, апостолите се интересуват дали той e мъж или жена, дали e юдеин или самарянин, а някои – дали e фарисей или данъчен чиновник. Жената, с която Иисус разговаряше при кладенеца на Йаков, въпреки учудването на апостолите, сподели със съгражданите си, че Господ й казал всичко. Да, Той й беше казал достатъчно, за да си зададе основния въпрос – да не би Той да e Христос?

Жената дори направи нещо повече – повика други да Го видят и чуят, които после и казаха, че вярват не само поради нейните думи, а защото сами са чули и разбрали, че Той наистина e Христос. Вярващият не крие вярата си, но я споделя, защото тя e за него голямата и важна истина в живота! Той също така не се страхува, че някои ще я отхвърлят или ще й се подиграят. Всеки има своя път и Господ го оставя да го извърви докрай.

Братя и сестри,

Вярата е притежание на духа. Тази вяра изгражда от човека истински неръкотворен храм, а после този човек, ще построи и ръкотворен, материален храм. Някой някога може и да събори веществения храм, но у човека ще остане истинския и тогава той ще построи друг, по-хубав.

Само вярата в Христа дарява познание на Истината; истинският християнин с вяра и дела, може да бъде истинен поклонник на Бога, да Му се покланя и да служи на Бога, като на Отец, с Дух и Истина. Амин.

ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА – НА РАЗСЛАБЕНИЯ – 2013

 

„…и който пръв влизаше

след раздвижване на водата,

оздравяваше,

от каквато болест и да бе налегнат.“

(Иоан.5:4)

Възлюбени в Господа, братя и сестри

От тридесет и осем години болен.

И ние сме болни.

Но май не искаме да оздравеем. Защото ако се вгледаме в постъпките си, лесно се забелязват нашите действия, който май-май говорят точно за това – че не желаем, доброволно не желаем да се спасим. Тъжното е, лошото е, че не се плашим от това. Това някак си не ни притеснява.

След като Спасителят изцелява болния, му казва: „…ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.“ (Иоан.5:14) Ние оздравяваме ли от нашите недъзи? Правилният отговор, страшният отговор е, че не. Не оздравяваме. Не искаме… доброволно. Като пълна противоположност на болния.

Било е събота, кога Иисус е извършил И това чудо. Ние, които днес тук сме се събрали, в общото дело /та нали литургията е точно това!/ оценяваме съботата като ден Господен – Кирияки – Неделя. Затова и се събираме в храма. Когато трябва да сме заедно. И сме заедно…

След това ли?

След това се разпръсваме и някак си като че остава едно разделение, една разпиляност, една пропаст, която се запълва комай само в събота. През останалото време сме залостени без изход в нашите, лични тридесет и осем години на телесно и душевно страдание.

Болест.

Надежда.

Вяра.

Вяра, че имаме човек, който да ни спусне при водата, кога Ангел Господен я раздвижи. Имаме и кой да ни покаже, да ни запита искаме ли да оздравеем… Всеки ден сме с Него. По всяко едно време простите слова можем да превърнем в закалена стомана при тяхното изричане. И ние без никакво! съмнение да се опрем на думите. Които ще изрекат нашите уста в молитва към Спасителя Иисус Христос. И отново опираме до делата. Защото ние сме които ще изречем. Ние сме, които ще разтворим устни, за да произнесем пропитата с непоколебима надежда молитва към Господа. Ние ще го сторим. Не Той наместо нас.

Всеки един от нас. И ние. Заедно. Ще се запитаме искаме ли да оздравеем. И ще си отговорим. Всеки един от нас: да, искам. Като неспирно се молим за Божията всемилост. Всеки ден.

Болния, от тридесет и осем години, се е надявал през цялото това сякаш безкрайно дълго време да доживее до деня, в който ще се докосне до водата, докосната от Ангела Господен. За да оздравее. За да живее праведно. А кога тялото ни ни предаде по една или друга причина, тогава не можем – дори и да искаме – да сме пълноценни.

Да, имаме вярата в себе си за деня на изцелението че ще дойде. Но само вярата не стига. Не е достатъчно. „Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“ пише св. ап. Иаков. Тъй че ние сме които ще се постараем да извършим това, що се нарича праведен живот. Живот в Христа.

Витезда.

Нали това означава.

Дом на милосърдието.

А ако не живеем в Христа… какво милосърдие?!… Каква милост?… Какво чудо?!?… Тогава имаме само външната изява, а вътрешно сме празни. Нашият, вътрешен дом е запустял. Тогава няма да има значение колко години ще изминат: две; петнайсет; трийсет и осем; двеста… А когато живеем, мислим, говорим и действаме праведно, тогава колелото на историята ще се завърти и… защо не?!… ще бъдем като ап. Петър, когато окован в тъмницата, чакащ Ирод да го изведе пред народа, за да му стори зло, му се явява Ангел Господен, който с напътствия му помага да се освободи от оковите си – тежките вериги – и да го последва през тъмницата по пътя към града, за да продължи апостолското си дело.

Братя и сестри,

Ние също имаме общо дело – да си помагаме, да бъдем едни с други, а не да се отминаваме, извили виновно и незаинтересовано поглед встрани. Както многото народ, който единично, човек по човек е искал пръв да се докосне във водата. Да бъда Аз, да бъда пръв, да изпреваря другия. И да не помогна на ближния си. В такъв случай как да го наричам ближен, с какви очи да застана до него и да го нарека мой брат, или моя сестра…

Звучи като една неосъществима мечта, като блян, като сън. Но сънят е, за да го превъплътим в реалност. Нашата реалност. За да можем не само на думи, но и в делата си да се наричаме Христови братя и сестри.

И така: нека не грешим, за да не ни сполети нещо по-лошо.

Амин.

Изготвил: Христо Димитров от 1 п.к. 2012/2013 г.

3 НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА – НА ЖЕНИТЕ МИРОНОСИЦИ

„Ето, Иисус ги срещна и рече:
радвайте се!“
(Мат. 28:9)
Христос Воскресе!

Братя и сестри,

И в третата неделя след Христовото Възкресение то продължава да вълнува душите ни и остава център на нашите религиозни преживявания. След като миналата неделя проследихме лъкатушния път от съмнението до пламенната изповед на апостол Тома, днес Църквата ни предлага да преживеем великото събитие на Възкресението с очите и сърцата на преданите жени-мироносици. Защото тези жени първи видяха празния гроб, светлите ангели и възкръсналия Иисус и първи чуха Неговия поздрав: “Радвайте се!” (Мат. 28:9).
Днес е удачно да помислим за усърдието – една позабравена, а от мнозина дори и отричана добродетел. Отричана предимно в духовно-нравствения ни живот, тъй като има области, в които без усърдие и прилежание, без пълно и максимално старание не бихме могли да постигнем нищо. В същото време ние пристъпваме към светото тайнство Евхаристия без необходимата внимателна и прилежна подготовка, идваме на литургия с голямо закъснение, позволяваме си да разговаряме по време на богослужението и въобще да се държим неблагочинно в храма.
Защо постъпваме така? Защо подценяваме усърдието в най-важната област, в сърцевината на нашето битие – духовния ни живот, живота на нашата безсмъртна душа? Навярно поради това, че тук пагубните последици не идват незабавно.
Идвайки на служба в храма, ние идваме на среща не с някой държавник, политик или министър, а с Царя на царете, с Господа Бога – нашия Творец и Спасител, Който именно в светата литургия се претворява за нас, за да можем ние, земните, грешните и недостойни Негови чеда, да се срещнем по достъпен за нас начин с Него, да Го вкусим и дори да се слеем с Него. Какво велико Божие снизхождение!
Днес е неделя на жените-мироносици. На тези предайни и всеотдайни жени, които следваха Господа Иисуса и Му служеха с безпримерно усърдие. Нещо повече. Когато след залавянето на Христа учениците Му се разбягаха и изпокриха, жените бяха тези, които не се уплашиха да засвидетелстват своята преданост към Учителя. И в ранното утро на първия Великден те, без да се боят от стражата на гроба Господен, взеха благовония и с присъщи само за женската природа вярност и усърдие тръгнаха да изпълнят своя дълг – да помажат тялото на своя мъртъв Господ. За тази своя смелост и преданост, за тази своя любов и усърдие те бяха удостоени първи да чуят възкресната вест: “Радвайте се!”, и първи да я занесат на учениците, а чрез тях и на целия свят.
От мироносиците Господ направил благовестници на Своето Възкресение и на Своята Слава. Каква мисия в света може да превъзхожда тази, която била дарувана на тези жени – те възвестяват на учениците на Спасителя – на апостолите – за Неговото Възкресение, а те вече по-късно ще бъдат изпратени да проповядват тази вест на целия свят. Мироносиците станали като че ли апостоли на апостолите, и, чули първото «радвайте се!», тези прости женици се сподобили с такава радост, каквато още не познавал светът от момента на неговото сътворяване.
Пълнотата на тази радост превъзхождала всяко разбиране.
Ние сме призвани да бъдем солта на земята, ние сме длъжни да бъдем тази закваска, която трябва да закваси тестото на света и ние трябва да имаме тяхното усърдие. Но ние сме толкова немощни, че не можем да заквасим самите себе си. За съжаление, много малко се трудим, не проявяваме нужното усърдие и като, че ли е много малко в нас истинският евангелски дух, този благодатен живот, който се ражда в сърцето, ума, душата на християнина не от формалното изпълнение на правилата, а се съобщава от Живия Източник на този живот – от Самия Живот – Христа Спасителя.Така живели светите жени – мироносици, които ние днес възпоменаваме и почитаме.

Братя и сестри,

Нека този велик пример на преданост и усърдие ни даде сили и ни помогне и ние да вървим колкото се може по-близо до Христа, да Му бъдем предани в думи и дела и старателно и прилежно да пазим заповедите Му. И да помним, че само усърдието, само максималната вярност и старание ще придадат смисъл на труда ни и усилията ни ще родят добри и богати плодове.
Възвестявайки на света: „Христос Воскресе!“, ние благовестваме заедно със светите мироносици Царството Божие. След светите жени-мироносици, нека и ние да прославим Възкръсналия Господ и да Го възлюбим с цялото си сърце и с цялото си същество. А Той да ни сподоби по молитвите на Своите верни свети ученици да празнуваме Светата Пасха в Неговото Небесно Царство. Амин. Христос Воскресе!

Изготвил: Иван Тупаров
от 4 клас 2012/2013 г.

ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
„Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“
(Марк. 9:24)
Братя и сестри,
В днешното Евангелско четиво чухме тези думи, които изрекъл един смутен, разколебан баща. Той е слушал много за Христос, за чудесата и множеството изцерения, които е вършил, и е дошъл при Него със своята болка – чедо, обхванато от зъл дух. Но сянката на съмнението била обхванала душата на бащата.
Христос видял празната вяра в душата на бащата, видял съмнението, което прозирало в очите му, и поискал от него да усили вярата си, да я изповяда пред всички, за да засвидетелства Божията сила. „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“.
Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, изпитанията ни са тези, които ни помагат да надмогнем маловерието си. Когато ни сполетят беди, болести, страдания, отчаяние, болки, като че ли тогава разбираме нашата слабост и усещаме нуждата от Бога. Тогава ни остава само тази утеха – в изпитанието ние сме най-близо до Бога.
Пълното ״оголване“ на човека, свалянето на всякакви лъжливи кумири и надежди поставят началото на Божието действие в живота ни.
Бащата, който доведе при Христа болния си син, също беше опитал всякакви средства за лечението му, без да получи помощ. Да си спомним Йов, който ״видя“ Бога, когато призна пълната си безпомощност.
Така светът, в който живеем, ни примамва само с външните неща. Te изглеждат впечатляващи и силни, а всъщност се оказват слаби и недостатъчни в изпитанията да ни помогнат.
Ние не можем да дадем нищо на Бога освен вярата си в Него. Колкото по-силна е тя, толкова по-голяма е и нашата сила чрез нея. Бащата на болното момче беше дошъл при Христа, изчерпал всички материални средства за лечението на сина си. По човешки той се съмняваше, че без неговото участие може да получи някаква помощ. Ние винаги искаме да покажем, че правим нещо, за да припишем и на себе си част от победата, ако не цялата победа.
Господ иска нещо друго – да признаем, че в края на краищата няма по-високо и по-силно нещо от благата My воля. ״Нямам нищо!“ е признанието, което предшества истинското ни приближаване до Бога.
Много често неуспехите и естественото униние във вярата, което ги следва, идват от обстоятелството, че към вярата искаме да прибавим и още нещо – то е наши заслуги, наше участие. Нищо такова не намираме в изпълнения c победи живот на Божиите приятели – светците.
Бог не иска да отидем при Hero c богатство, a c бедността си. Осъзнаването на немощта ни е наистина най-доброто начало за преодоляване на неверието. При Благовещението св. Богородица се питаше ״Как ще бъде това?“ Тя разбираше, че е безсилна. И в това разбиране намери сила чрез вяра във всемогъщата Божия воля.
Ако приемем – Бог да действа в живота ни – въпреки нашите съмнения и разочарования, със сигурност ще преживеем оня обрат, който имаха много подобни на апостол Тома.
Има достатъчно случаи в живота на хора, преживели и изповядали човешката безпомощност и едва тогава преживели Божията сила. За да я имаме, нужно е да тръгнем оттам – от признанието на собствената ни безпомощност и духовна немощ.
От прозрението на Йов: ״Гол излязох от утробата на майка си и гол ще се върна в земята“. Да кажем пред Бога: ״Господи, аз нямам нищо!“ е начало на победата над маловерието ни.
Братя и сестри,
Сега е св. Четиридесетница. Пред нас е Пасхата Господня – преход от безсилие към сила, от отдалечаване към съпричастност с Бога. Днешното евангелско четиво е божествено свидетелство за всички нас, които постим и се молим, че духът на злобата може да бъде изгонен от душата на човека, ако следваме достойно пътя, ако непрестанно преобразяваме себе си, докато накрая всичко не стане Христос.
Защото да вложим Христос в живота си е най-голямото нещо, да се чувстваме изкупени, спокойни и опростени в св. Тайнства на Църквата, да приемаме пресвятото Кръв и Тяло на Господа и да не се страхуваме от ада и смъртта. Амин!

Изготвил: Ангел Алексов от 5 клас

СВЕТО БЛАГОВЕЩЕНИЕ
на Пресвета Богородица
и приснодева Мария

Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав. И рече й Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам? Ангелът й отговори и рече: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, и тя зачена син в старините си, и е вече в шестия месец; защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума. Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти. И Ангелът си отиде от нея. (Лука 1:28-38)
НАЧАЛО НА НАШЕТО СПАСЕНИЕ

״Днес е началото на нашето спасение и
откриване на тайната от века:
Синът Божий става Син на Дева и
Гавриил благодат благовествува“
(тропар на празника)

Така възпява този ден Светата Православна Църква, защото в днешния велик празник се поставя началото на нашето спасение.
Ще запитат някои, какво значи спасение? Ние много често използваме това понятие в живота си: ״спасих се от беда, спасих се от робство, спасих се от смърт“ – спасението е най-висшето благо, което може да постигне един човек в своя земен живот. Когато Светата Църква използва това понятие, Тя има предвид крайното блаженство, което може да постигне човек при Бога. Ho за да ни стане по-ясно това, ще трябва да се върнем към онзи тъмен и фатален период в живота на човека, когато, поради трагичното му падение, той се отклонил от състоянието на истински и съвършен човек, какъвто го бе създал Бог.
Историята на човешкото спасение се датира от деня на неговото падение. Бог обещал на човека Спасител, Който да го изкупи от греха, да го научи как да се бори със злото. И тъкмо днес Светата Църква е наредила да честваме началото на изпълнението на това обещание.
И наистина – начало на това велико и съдбоносно за цялото човечество дело послужиха не ангелите – Бог не пожела да ни зароби чрез чудото – нито пък се прибягна до услугите на човешкото богатство и слава – странно, но Бог никога не се яви в историята като техен съюзник. Оръдие на Божията воля стана една скромна и неизвестна никому жена – Мария от Назарет, която стана стълбица, по която Бог слезе на земята.
Днес е началото на нашето спасение! – това е и нашата голяма радост. Тя е дошла в света от небето c поздрава на Божия пратеник архангел Гавриил. Днес той поздравява и нас със същия поздрав: ״Радвайте се, защото Господ е c вас!“
Нека приемем c трепет и вяра тайната на светото Благовещение – девицата Мариам ражда Иисус, Божия Син, за да ни спаси и царството My не ще има край. И възрадвани от тази чудна тайна да станем и ние носители и разпространители на Благовещенската радост.
A за да станем апостоли на тази радост, трябва да отворим широко сърцата си за нея. Нека винаги да пребъдваме в тази Благовещенска Христова и Божия радост. C нея ние, дори и бедни, мнозина ще обогатим; макар и страдащи, мнозина ще утешим и дори и нищо да нямаме, всичко ще притежаваме. Амин!

Изготвил: Мартин Б. Кременлиев ученик от 5 клас 2012/2013

ТОДОРОВДЕН ПЪРВА СЪБОТА ОТ ВЕЛИКИЯ ПОСТ

„Вкусете и ще видите,
колко благ е Господ!“
Псалтир 33:9

Така Старозаветният псалмописец приканва хората към Блаженството на Господа още преди идването на Бога Слово. Така и ние сега, които сме родени от вода и Дух, жадуваме и очакваме да вкусим хляба на живота – чудното Тяло и Кръв на нашия Спасител Иисус Христос. В православното предание Църквата е „Тяло Христово”, мистична реалност, дълбока и всеобхватна като Евангелието. Църквата следва Иисус Христос през историята, проповядва Евангелието и в това се изразява растежа на Тялото Христово, чиито членове сме ние.
Литургията е най-великото дело на Църквата. Тя е съборната църковна практика, в която ние се приобщаваме към самото битие на Църквата, като тяло и пълнота на Богочовека Христос. За нея св. ап. Павел казва, че е „общение с кръвта Христова… с тялото Христово. Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб.“
Християнският храм е мястото, в което се извършва Литургията, Евхаристията. Но какво представлява Евхаристията? Взимане на участие в Божието царство. Ето защо другото име на това тайнство е Причастие. На Евхаристията ние се при-частяваме, т. е. ставаме част от, взимаме участие във Тялото и Кръвта на Спасителя Христос. А в Тялото и Кръвта на Христос е вечният живот, тоест те са трапезата на царството. Вкусвайки от тази трапеза, ние вкусваме небесното, Божието царство. Участвайки в Евхаристията, ние участваме в царството, ние сядаме около трапезата на царството.
Че това е така, ни е казал Сам Иисус Христос в евангелския текст. На Тайната вечеря, когато дава за първи път Тялото и Кръвта на учениците Си, на апостолите, и с това установява това Тайнство, Христос им казва: „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си“ (Мат. 26:29).
Тук в енорията научаваме, че Църквата е не просто случайно общество, а общност на любовта Божия. Тя е новата общност в единството на Христос и общението на Духа. Светоотеческото богословие определя Евхаристията като граница на живота, като „предел на живота”, като върхова точка на нашите стремежи и очаквания.
Евангелската заповед дадена ни от Спасителя Христа: „Който яде Моята плът и пие Моята
кръв, има живот вечен“ (Иоан 6:53-54), представлява основата, върху която се изгражда Църквата. В утвърждение на това св. Отци наричат Евхаристията „лекарство на безсмъртието“.
Когато се причастим чрез благодатта на Светия Дух, ни се отварят духовните очи и се разгаря огъня на вярата в сърцата ни, за да познаем Христос в тях и да Го приемем в нас. (Лука.24:30-31, 1Кор.12:3,). И тогава, заедно с апостол Павел казваме: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене”. (Гал.2:20).
Ето затова днес ние пристъпваме към божествената евхаристия, тайнството на тайнствата, както казва Св. Йоан Златоуст, ставайки едно в Христа. Но за съжаление сме свидетели честните Дарове да се приемат само по време на големи празници и в още няколко дни през годината, което е очевидна вреда за нас.
Например в Древния Патерик се споменава за чудното събитие на стареца Йоан Востринос, който имал “благодатния дар да побеждава бесовете”. След като той попитал бесовете: “От кое нещо сред християните се страхувате най-много?”, бесовете отговорили: „това, което приемате по време на Литургията – и продължили – Ако внимавате и пазите добре това, с което се причастявате, никой от нас няма да може да уязви, когото и да било от християните“.
Св. Йоан Златоуст учи: „Виждам, мнозина не се причастяват често. Това е дело на дявола. Той пречи на честото приемане на Тялото Христово. И съвсем очевидно е, – продължава той – че този, който не се причастява често, дава на дявола голяма власт над себе си, а дяволът я приема и повежда човека към всякакво зло.
Онзи, който не се причастява със Светите Тайни, се откъсва от източника на живота – Христос, и се поставя извън Него. И обратно, православните християни, които редовно пристъпват към тайнството с благоговение и необходимата подготовка, по думите на Господа „пребъдват в Него“. В причастието, което оживотворява и одухотворява нашите души и тела, ние като в никое друго тайнство се съединяваме със Самия Христос.
Ето ни сега на път. А в края на всяко трудно пътуване и всеки „тесен” път ни очаква радостта от подвига. Христос е казал: „скръбта ви ще се обърне на радост” (Йоан 16:20).
Причастяването е радостно събитие, в което всеки споделя радостта от общението със своя брат в Христа.
Сега, когато се причастим и бъдем едно с Христа ние ставаме новият „избран и свят род” на човеците. Така всеки един от нас, когато се причасти със св. Дарове, става член на Тялото Христово, което е Църквата. Нека да изпълним заръката на Златоуста, който ни призовава: „Затова, братя и сестри, всички влезте в радостта на своя Господ!“

Амин. Изготвил: Войден Божков от 3 клас 2012/2013 г.