ПЪРВА НЕДЕЛЯ ОТ ВЕЛИКИЯ ПОСТ

НЕДЕЛЯ НА ПРАВОСЛАВИЕТО

„Твоята светлина, Господи,

сияе върху лицата на Твоите светии“

/утринни молитви за починалите/

Братя и сестри,

Първата неделя на Великия пост се празнува като Тържество на Православието. Исторически този празник е свързан с окончателната победа над ереста на иконоборството, което в продължение на столетия разтърсва православния свят.

На някои от нас се струва, че иконопочитанието е само частен и маловажен аспект на православното богословие. Понякога ние недоумяваме защо като триумф на Православието се отбелязва именно победата над иконоборската ерес, а не над някоя друга.

Иконоборците в древност и сега твърдят, че Бог не може да бъде изобразен. А православните отци, които защитават преданието на Църквата, поставят почитанието на иконите в най-тясна връзка със самите основи на християнството.

Действително Бог е непознаваем, неизразим и неизобразим. Но в лицето на Христос Той благоволява да се роди като човек. Бог, Който е невидим, става видим чрез приемането на човешката природа. „Словото стана плът“ – пише св. Йоан в началото на своето Евангелие. Боговъплъщението на Христос прави възможно съществуването на иконата.

Човек може да бъде православен, без да има икони. Но човек не може да бъде православен, ако отхвърля иконите. Този, който не допуска възможността да има икони, отрича християнското свидетелство за Бога, Който стана човек заради нашето спасение. Затова не е случайно, че денят на тържеството на иконопочитанието е празник на цялото Православие.

В зората на четвърти век във формата на иконата – форма, невиждана дотогава, изкуството предава живата вяра в Бога. Като мост между видимото и невидимото св. отци ни учат, че: “Това, което Писанието ни казва с думи, иконата възвестява с цвят и го прави да обитава между нас”.

Малко прах от този свят, дъска, няколко цвята, няколко линии – и красотата е тук. В грандиозната си цялост, иконата е виждане на невидимите неща. Тя свидетелства за присъствието на Бога. Тя е място на богоявлението, теофанията, но е преминала през Кръста и смъртта. Ето ни отново – както във времената на катакомбите – между живота заради смъртта и смъртта заради живота.

Нашето молитвено съзерцание преминава през иконата, за да достигне до живото Божие присъствие. Така иконата се превръща в образ на богопознанието и откровението. В нея е въплътено вътрешното дихание на Светия Дух. Абсолютно новото произтича от есхатологичното връщане към източниците, които са в бъдещия век. Това е изкуството на апокалиптичните времена: Св. Григорий Нисийски казва: “Спомняме си това, което ще бъде”.

 Братя и сестри,

Има осквернени икони, изпочупени и обезобразени от човешка злоба, и те ни стават толкова скъпи, сякаш са мъченици; иска ни се да защитим такива икони, да ги обкръжим с любов, да ги опазим, защото толкова са пострадали от човешката неправда…

Нека да гледаме един на друг като на икона на Бога и когато видим, че някой от нас е обезобразен от греха, когато е ранен, когато е толкова трудно да прозрем в него красотата и Божията слава, тогава трябва дълбоко да се вгледаме в този свят и осквернен образ, тогава трябва да вложим всичките си усилия, цялата си любов и благоговение, за да може иконата, нарисувана не върху дърво, а в душата на човека, да се очисти, изцели, да се освети отново и да стане икона на Божията слава. Амин.

Изготвил: Цаньо Петров от 5 клас 2013/2014 г.

СВЕТО БОГОЯВЛЕНИЕ

„Защото се яви Божията благодат,

спасителна за всички човеци,”

(Тит.2:11)

Братя и сестри,

В този велик ден е било извършено първото тайнство Кръщение.

Денят бил изпълнен с благодат „като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век,” (Тит.2:12). Век, разтърсван от несгоди. От отдалеченост от Бога. Но и век, изпълнен с надежда. „С надежда за вечен живот, който неизменният в словото Си Бог обеща преди вечни времена.” (Тит.1:2).

В този ден, тогава, на река Иордан, се случило нещо по-особено.

Сам Бог, бидейки човек, е приел кръщение от своя ученик. Защото, казва Господ: „Тъй нам подобава да изпълним всяка правда.” (Мат.3:15).

Тази толкова епохална сцена в историята на човечеството е събрана в няколко десетки минути. Това, отстрани погледнато, кратко действие, извършено във водите на реката се простира извън границите на Времето и Пространството. А то че е така се разпознава мигновено, когато небесата се отварят, за да слезе от тях във вид на гълъб Духа Божий. „И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.” (Мат.3:17).

За да мине отвъд, да прелети през вековете и да стигне до нас тъй, както някога се е случило.

И всеки път, когато присъстваме в храма по време на тайнството Кръщение, скрито за физическия ни взор, но тъй ясно разпознаваемо за душата ни, се случва отното същото. Ето как Пространството и Времето престават да съществуват и ние, заедно с цялата сцена в светия храм, прескачаме през тези сякаш незначителни граници, за да бъдем преки, живи свидетели на нещо, което се случва веднъж в живота ни. За да бъдем свидетели „чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго, Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа, нашия Спасител,” (Тит.3:5-6). За да бъдем участници във това толкова тайно събитие! Което ние не можем да отхвърлим, ако искаме да наследим Царството Божие.

Ето как най-големия стана най-малък и ни даде пример. Показа ни пътеката, по която да вървим, за да се възродим в един друг живот /и все пак – същият/, в който вече имаме надежда – „Та, оправдани с Неговата благодат, да станем по надежда наследници на вечния живот.” (Тит.3:7).

„А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа.” (Иоан.17:3).

А по никакъв друг начин това не ще се случи, ако не преминем през тайнството Кръщение, ако не се кръстим с вода и Дух. За да ни се простят греховете, които сме извършили до преди това.

Благодатта на Светия Дух, която се спуща от небесата върху нас е потвърждение на думите Христови: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие.” (Иоан.3:5).

Братя и сестри,

Всички ние сме тук, за да можем през целият си живот да въздаваме слава на Бога. Но няма как да познаем този Бог, който е същият Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов, ако не се слеем в едно с Църквата Христова. Тя е необятно стадо, за което се грижи Добрият Пастир. И за всеки един от нас, който премине в това събрано на едно място стадо, ще може да се каже: „мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери.” (Лук.15:24). Защото само тук, в събралите се в името на Господа и Бога Иисуса Христа, е спасението. И още тук, с извършването на самото тайнство с нас вече се случва чудо – нашите вътрешни, духовни очи се отварят, за да познаят красотата на света. Такъв, какъвто Бог го е сътворил, във всичко премъдър.

„Като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век.” (Тит.2:12). Именно това ще се случи с нас – и се случва вече – когато свещенникът ни поръси със светената вода и каже: „Кръщава се раба Божий в името на Отца, и Сина, и Светия Дух”. Тогава вече не ще виждаме и усещаме света като през изкривено огледало. Само и единствено с кръщаването ни в името на Бог, Син и Свети Дух ние ще познаем този Бог, „Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие.” (Тит.2:14). Тогава ще разберем, че всичко се случва на човек по възможно най-добрия за него начин.

Защото „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен.” (Марк.16:16).

Амин.

Изготвил: Христо Димитров, II Паралелен курс, 05.01.2014 г.

11 Неделя след Неделя Подир Въздвижение

„Стани участник в страданията

за благовестието Христово

по силата на Бога, Който ни спаси

и повика към свето звание”

(2 Тим.1:8-9)

Братя и сестри,

Всички ние носим частицата Божия в себе си.

Това ни задължава и в един особен смисъл ни притиска, ако се отдалечим от Господ Иисус Христос.

Тогава, затрупани под мъртвите пластове на света, се опитваме с огромни усилия на слабата ни воля да чуем гласа на съвестта си. Но този глас, както всички знаем, е тих. Нашепва ни, но не ни крещи. Дава ни глътка въздух, която… отхвърляме. И цялата тази бездушност на светското надвисва застрашително над нас, заплашвайки съвсем реално да ни задуши.

Кани ни на вечеря. А ние… ние с лека ръка и високомерно пренебрежение отхвърляме поканата. А тя е изписана с непознато за ума ни писмо, но когато очите преминат през редовете й, душата разбира какво е там написано. Но понеже не можем да вникнем в там, го захвърляме небрежно.

Във Второто послание на св. ап. Павел до Тимотея е казано: „…Стани участник в страданията за благовестието Христово по силата на Бога, Който ни спаси и повика към свето звание” (2Тим.1:8-9). Бог ни призовава, в най-буквалния смисъл на тази дума ни кара да живеем свят живот, но ние, оправдавайки се с едно или друго, сме като поканените на вечеря: с недомлъвки и половинчати извинения (които да послужат само и единствено за оправдание пред нас самите) отклоняваме поканата Му.

Св. ап. Лука пише: „И в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово.” (Лук.14:17). Разбираме, че „всичко е вече готово”.

Но светското, май, се оказва, по-важно.

Около нас има и забавления, и какво ли още не, които така да ни подмамят, само и само да потърсим оправдание и намерим извинение, да отхвърлим предложената вечеря. Тогава словата на Апостола: „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса.” (2 Тим.1:13) не ще стигнат до нас.

Не ще ги чуем.

Защото всъщност ни е страх да поемем тази отговорност, да бъдем гости на вечерята. Страх ни е да бъдем поканени. Но апостолът ни уверява, че страхът не бива да присъства с нас, „Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие.” (2 Тим.1:7). Страха можем да преборим като се обърнем с молитва към Спасителя. Той ще ни чуе. В Псалтира е казано: „С гласа си викам към Господа, и Той ме чува от светата Си планина. Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене.” (Пс. 3:4-6). Казано е още: „Господ чува, кога викам към Него.” (Пс. 4:4).

Тези думи са израз на страх, който е съвсем неоснователен.

Псалмопевецът пише така: „Ти изпълни сърцето ми с веселие… Спокойно си лягам и спя, защото Ти, Господи, ми даваш да живея в безопасност.” (Пс. 4:8-9).

Дори тези само думи са ни достатъчни да отхвърлим страха си, да хванем уверено подадената ни от надеждата ръка и смирено да се съгласим да приемем поканата за вечеря.

А надеждата е тази, която ни крепи.

Надеждата, която получаваме в сърцата си от душеспасителното дело на нашия Господ и Бог Иисус Христос.

„Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие.” (2 Тим.1:7).

С тази сила, с тази любов, и с това целомъдрие можем да се справим с всеки един наш страх, че и със страха на ближните ни.

Защото тази сила в нас се открива посредством Любовта на Бог към нас, за да станем целомъдрени.

И тогава отговорността от поканата изобщо не ще ни се струва толкова… натоварваща, а дори напротив.

Братя и сестри,

Страданието, което изпитваме, когато сме в състояние на страх, е всъщност благодат, защото то нито е страдание, нито е страх. А само и единствено любов.

Любов, с която сме обгърнати още от раждането си, още с първото си дихание. Любов, идваща върху ни даром от Бога. Любов, която „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.”        (1 Кор.13:7).

Тази всъщност любов е изписаната с неразгадаемите за очите ни думи, но мигновено разпознаваема от душата ни покана, която ни дава Сам Господ Иисус Христос, за да бъдем на вечерята.

И тогава безмълвно ще можем да разберем, че „блажен е, който ще яде хляб в царството Божие!” (Лук.14:15).Амин.

Изготвил: Христо Димитров, II Паралелен курс

10 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Поучение за излекуването на прегърбената жена

лит.ев. Лук.13:10-17

„И ето енда жена с немощен дух от осемнадесет години;

тя беше прегърбена и неможеше никак да се изправи“

Лук.(13:11)

       Братя и сестри,

В днешното литургийно евангелие се разказва за изцеряването на една жена с немощен дух от осемнадесет години. Поради тази причина била прегърбена и не е имала сили никак да се изправи, отбелязва съчувствено евангелист Лука който сам бил лекар по професия.

Ясно е че небила такава от самото си раждане. Немощта на жената произлизала от злия дух, както показват думите на Спасителя – „свързана от сатаната“.

В евангелието не се казва как тая еврейка е попаднала под негова власт. Но ние знаем, че попадаме под негова власт, когато грешим. Свети апостол Павел ни съветва ”да не даваме място на дявола” Еф(4:27) и ”да се освобождаваме от неговите примки” 2Тим(2:26).

Греховете са оковите, чрез които дяволът ни поробва, когато сами му се поддаваме. Но каквито и да са оковите с които грехът ни е оплел, ние можем да се освободим.

Питаме се може би как? Като се притечем към Иисуса Христоса. Той непрестанно призовава при Себе Си съгрешилата душа, както повикал някога прегърбената жена; и сега с радост е готов да ни очисти от греховете и обнови за нов по добър живот.

Затова Пастирите църковни възлагат върху каещите се души ръцете си в светото тайнство изповед. Но трябва всяка душа да откликне с послушание и покаяние, за да може недостойния да се съчетае със Спасителя, чрез тялото и кръвта Христови – достойно подготвен, осъзнаващ недостойнството си. Така прегърбената ни душа ще се изправи подобно на евангелската прегърбена жена, която, като се изправи, славеше Бога.

На пръв поглед Христос повикал тази жена и я изцерил без нейна молба, без нейно лично участие. Но всъщност не било така.

Тя имала силна вяра. От къде разбираме това. При все че е с немощен дух, прегърбена и то в продължение на толкова дълго време, това никак не я сломило. Нито тежките страдания разклатили вярата и упованието и във Всеблагия и любящ Творец. Но напротив, още повече се развили в нея търпението, незлобието, кротостта, смирението, упоритостта и постоянството, с което посещавала молитвените събрания в синагогата. Не говори ли това, че тя имала вяра искрена, дълбока и твърда?

След този акт на велика Божия милост ние очакваме,  че би трябвало всички там присъстващи да се възрадват и да въздадат Богу слава и благодарение, за това, че една страдалница се е избавила от многогодишни тежки мъки.

За съжаление – нестанало така. Друга душа, ужасно прегърбена и ограбена – обаче духовно – немислела така. Тя искала да помрачи радостта от станалото чудо като тълкува закона през изкривената призма на собствения си мироглед. Това била душата на началника на синагогата. Той бил сърдит и мрачен.

И днес в нашия модерен и високо технологичен век има много немощни, прегърбени души. Души свързани със сатаната чрез други връзки – на силната привързаност и зависимост от разкоша, разточителството и разхищението. От безполезната употреба на материалните придобивки,  прераснали от средство за преживяване, в цел на нашето земно съществуване.

Братя и сестри,

Нека да подражаваме не на завистливия лицемер – началника на синагогата, за когото е весел празник само тогава, когато неговият ближен страда, а на народа, който се радваше за всички славни дела вършени, от нашия многомилостив Създател.

Нека да се радваме тогава, когато нашите братя и сестри, а заедно с тях и ние, все повече и повече укрепваме и преуспяваме в богоуподобяването и да казваме – Велик е Господ и чудни са неговите благодеяния. Амин.

14-ТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ –

Иисус му рече: прогледай! твоята вяра те спаси…

И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала.“

(Лука. 18:41,43)

Братя и сестри,

Много неща, когато се обединят, са полезни. Но разделени, стават негодни, дори унищожителни. Същото е с вярата и любовта. Обединени, те чудотворят, а разделени – съблазняват и причиняват зло. Това се вижда и от днешното литургийно Евангелие (Лука. 18:35-43).

Иисус Христос се приближавал до град Йерихон, разказва св. апостол и евангелист Лука, и близо до градските порти Той извършил едно от последните Си чудеса. Сторил още едно добро на страдащото човечество.

При входа на Йерихон стоял и един слепец, който се надявал на любовта и състраданието на минаващите, но не предполагал, че ще получи такава голяма милост. Слепецът знаел за Иисуса Христа. Това събудило у слепеца радостна надежда и с всички сили завикал: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!“ Но народът, който съпровождал Иисуса Христа, както и излезлите да Го посрещнат, негодували и смъмрили слепеца да замълчи. Ето как в този момент у тях действала само вярата, но любовта отсъствала.

Целият народ вярвал в Него, защото бил свидетел на чудесата, които Той извършил. Радвал се на прекрасните думи, които излизали от устата на Спасителя. Народът вярвал, но неговата вяра била външна, била повърхностна. Вярата била отделена от любовта

Иисус произнасъл само две кратки изречения: „Прогледай! Твоята вяра те спаси“. В този момент чудото станало пред всички.Но не само физически прогледал слепецът. Сърцето му се докоснало до истинската Светлина, „която в мрака свети и мракът я не обзе“ (Йоан. 1:5). Ето защо и слепецът започнал да слави Бога и тръгнал след Него.

Иисус Христос изисква от всички ни вяра, но изисква във всичко тя да действа чрез любовта. „Да имам… такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо ме не ползва“ (1 Кор. 13:2). Вяра без любов е бесовска вяра. И бесовете вярват и треперят – казва св. ап. Иаков (Иак. 2:19),  – но не обичат. Те мразят всички и всичко.

Колко християни днес говорим за своята вяра, но за голямо съжаление нямаме  любов. Колко много хора на думи вярваме в Христа, а сме безразлични към ближните си. Колко днес ходим в храмовете и външно изразяваме вярата си, а обещанията, които сме дали при своето Кръщение, изпълняваме формално. Колко много християни пренебрегваме нуждаещите се и не ги подкрепяме дори с добра дума.  Страшно е разделянето на вярата от любовта, защото така се погубва всяка добродетел,умъртвява се всичко.

Братя и сестри,

Йерихонският слепец искаше чудо – да прогледне. И той прогледна. „Твоята вяра те спаси“ (Мат. 18:42) му каза Иисус Христос, след като го излекува.

За всяко чудо е необходима основа – вярата и молитвата, а молитвата е проява на любовта.

Христос чака да Му отворим сърцето си. Очаква ни най-много в храма, всички заедно, „с едно сърце и с една уста“ да отправим молитва към Него, да се възлюбим един друг и да вкусим неизразимата сладост на единението с Него в светото Причастие, а чрез Него и с всички човеци. С тези, които стоят редом с нас, и онези, които се намират далеч от нас.

Нека наистина да обновим духовния си живот.

Нека да се изпълним с истинската Христова любов. Само тогава и ние като Йерихонския слепец ще видим истинската Светлина и сами ще бъдем светлина на света.

Дай, Боже, да бъдем тези носители на светлината, та хората, като видят добрите ни дела, действащи чрез Христовата любов, да прославят нашия Отец, Който е на небесата. Бог да помага на всички ни. Амин.

Изготвил:

Иван Тупаров

от 5 клас 2013/2014 г.

13 НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ

Учителю благий, какво да сторя,

за да наследя живот вечен?  

А Иисус му рече:

…дойди и върви след Мене.

(Лука 18:18-19, 22)

Братя и сестри,

Евангелският епизод, за който разказва днешното неделно четиво, е описан от св. Лука. Както казва светият евангелист – „Някой си началник” задава въпрос на Иисус Христос: „Учителю благий, какво да сторя, за да наследя живот вечен?”

Бог е дал на човека свобода на избор. Пред нас са открити двата пътя: пътя на спасението и пътя на погибелта. В това се състои и човешката свобода. Богатството може да спаси богаташа, а може и да го погуби; бедността може да спаси бедняка, а може и да го погуби; Всичко зависи от избора на самия човек.

Христос е дошъл да вразуми хората, а не да ги принуди. Затова и Христос не заповядва на законника: „Влез във вечния живот!”, а казва: „Ако искаш да влезеш във вечния живот” и не му заповядва: „Бъди съвършен!”, но казва:”ако искаш да бъдеш съвършен”. „Ако искаш” – така Господ говори на свободните и разумни създания.

Господ не иска от нас непременно да оставим всичко, което притежаваме и да Го последваме – било в някой манастир, било в пустинята. За нас, несъвършените и малките, това би било лудост. Но Христос иска от нас да Го последваме чрез покаянието, чрез неотложното покаяние веднага след сторения грях – на минутата и секундата. Защото после може да бъде късно.

И ако сега Христос ни се яви, за да покани и нас да Го последваме, като оставим дом, семейство, богатство, работа заради Него, готови ли сме да Го послушаме?    Не, не сме готови. При нас, съвременните християни, често се случва, когато Бог ни отнеме някой близък, ние да възроптаем и да Му подирим сметка. Но дори за далеч по-дребни неща, от които сме лишени, ние негодуваме и се сърдим като малки деца – наранени, с накърнено честолюбие и достойнство. И не помисляме, че имаме ли Христос – имаме всичко; нямаме ли Христос – и богатствата на целия свят не могат да ни направят щастливи…

И ние често трябва да си задаваме този великолепен въпрос: какво да сторим, за да се спасим?

Но каквито и въпроси да задаваме относно смисъла на живота, у Бога има само един отговор: A3 те създадох и само чрез Мен твоят живот може да има смисъл. Ще имаш всичко ако Ми повериш всичко с пълно доверие. Ще опазя, което си Ми дал и само у Мен съкровищата ти винаги ще те радват.

Ако този отговор не ни интересува, напразно питаме. To гава ще стане като c човека, който като получи отговора на Христа, си отиде натъжен, защото не искаше да My повери притежанията си.

Братя и сестри,

Нашият Бог е Бог Всемогъщ. Той наистина може да спаси нас, желаещите спасение. Каквото и да е нашето положение на земята, каквото и да е нашето състояние, каквито и да са обстоятелствата, Той, Всемогъщият, може да ни спаси. Но не просто може – Той това и иска.

Всемогъщ и всеблаг е нашият Бог – да побързаме за среща с Него. Той ни зове и очаква. И Той се радва заедно с всички Свои свети ангели, само да види, че сме обърнали към Него лице.

Да обърнем към Него лице и да побързаме в своето истинско отечество, за среща с нашия Бог.

На нашия Бог, на Всемогъщия и Всеблагия, на Единосъщната и Неразделна Троица – на Отца, Сина и Светия Дух, чест и слава, сега и винаги, във във всички времена и во веки веков.  Амин.

Изготвил:

Янек Мунин от 4 клас

2013/2014 г.

Шеста неделя след Неделя подир Въздвижение

״Какво имаш Ти c мене, Иисусе?„

(Ев. Лука 8:28)

Братя и сестри,

Днес в евангелското четиво чухме за това, как Господ се срещнал в Гадаринската страна с бесноватия човек, обладан от множество нечисти духове. Когато Господ попитал този човек как е името му, той от името на демоните отговаря, че името му е „легион“.

От евангелския текст ние знаем, че този бесноват живял не сред хората, защото сред хората той не можел да живее, а живял сред мъртъвците, на гробището.

Господ от жалост към този човек изгонил от него демоните. Нечистите духове, нямайки възможност да се разпореждат със самите себе си, се обърнали към Христа, за да им заповяда да влезат в стадото свине, което пасяло наблизо. И Господ разрешава на тези демони да влезат в свинете. И цялото стадо, след като в него се вселили демоните, в безумие се хвърля от стръмнината и погива.

От личен житейски опит ни е известно, че врагът на човешкия род – дяволът „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петр. 5:8). Действително, тези изкушения, които се срещат в живота ни, не са нищо друго, освен дяволски капани, мрежи, които той така изтънчено поставя на нашия път. Макар Господ да е дошъл в този свят и да е извършил спасението на човешкия род, но ние трябва да осъзнаем, че злото, намиращо се в света от деня на грехопадението, окончателно не е унищожено.

Покрай добрите, светлите духове, които се наричат ангели, съществуват духовете на злобата, които се наричат демони. Ние трябва твърдо да изясним, че дяволът действително съществува, той е личностен. След своето отпадане от Бога той станал Негов противник и воюва не само с Бога, но и с човека, който е „венец на божественото творение“.

״Какво имаш Ти c мене, Иисусе?„(Ев. Лука 8:28)Така ״обладаният от много духове“ пита Христа, когато Той се приближава до него. Безспорно е, четук става дума за човешка душа, обладана от злото. Като имаме предвид, че злото не винаги ни се представя в истинския си вид, често мъчно можем да познаем у кого са се вселили силите на злото.

Апостол Павел предупреждава християните от Коринт, че сам сатаната се преобразява в ангел на светлината. Много хора, обладани от злото, говорят за Христа и за вярата в Него, уподобявайки се на християни, без да са такива наистина! Защото делата им ги изобличават. Тия дела викат по-силно от думите им: ״Какво имаш Ти c мене, Иисусе?„.

Ние всички можем да отидем така при Христос; можем да отидем при Него чрез молитвата, чрез тайнствата, чрез тези мощни, непобедими действия Божии, и да станем свободни: свободни от всички разрушителни сили в нас – само трябва да се вгледаме в себе си: какво помрачава в нас ума ни, какво прави тъмни нашите сърца, какво насочва волята ни към злото, какво прави нашите думи гневливи,  нараняващи, нашите действия разрушителни?

Братя и сестри,

Заедно с нас обаче е Господ и ние сме способни да преодолеем всякакви вражески нападения. Господ ни е дал всичко необходимо за тази борба. Именно борба. Богослуженията в храма, тайнствата на Църквата (особено тайнството евхаристия), кръстното знамение, молитвите, светената вода, четенето на Свещеното Писание и светоотеческите творения, – всичко това ни помага в тази борба.

Господ е готов да ни окаже помощ и ни я оказва, трябва само да отворим своето сърце, за да почувстваме тази божествена помощ. Да не се леним, а постоянно да се трудим над усвояването на благодатта на Светия Дух в сърцето си. И както казва ап. Петър: „Бог на всяка благодат, който е призвал вас за вечната Си слава Иисуса Христа, Сам, след кратковременното ви страдание, да ви усъвършенства, да ви утвърди, укрепи и направи непоколебими“ (1 Петр. 5:10). Амин.

Изготвил:

Янек Мунин от 4 клас

2013/2014 г.

Поучение за 3-та Неделя след Неделя

подир Въздвижение

/ лит. ев. Лука 7:11-16/

„Възкресяване на сина на Наинската вдовица“

„Като я видя Господ,

смили се над нея

и рече й: не плачи.“

(Лука 7:13)

Братя и сестри,

В Евангелията четем за трима души, които са възкресени от Христа. Това са Дъщерята на Иаир, синът на вдовицата от Наин и Лазар. Тия трима Бог върна от отвъдното, не за да живаят вечно тук, а за да ни увери, че Той е Господарят на живота.

B днешния евангелски откъс Иисус Христос възкресява сина на една жена от град Наин. Както идвал към града, видял погребалното шествие, съжалил вдовицата и й казал: ,“Жено, не плачи“

Разбира се, плачът е нещо естествено в такива моменти, защото в древните общества, жената придобивала достойнство чрез мъжа и детето си. И то чрез момчето, чрез сина си. Жената в днешното евангелско четиво е вдовица. Загубила е своя съпруг и закрилник. Най-лошото е, че сега губи и сина си. Погребва скъпото си дете и скръбта й е неутешима. Защото остава сама, а и кой досега е умрял и се е върнал обратно жив?

Същото се случва на всички погребални служби. Но обикновено, когато пеем опелото плачът спира, успокоява се. Защото ние, християните, не се сбогуваме c нашите мъртъвци без надежда.

Когато Господ вижда вдовицата, й казва състрадателно: ״Не плачи!“ Евангелист Лука ни уверява, че тези думи не са били една обикновена утеха, а събитие.

Защото Христос възкреси детето ѝ и ѝ го предаде живо.

Богочовекът Иисус Христос е подкрепа, утеха и надежда за беззащитната и презирана вдовица. И облекчението, което Той предлага, не е временно и случайно. Окончателно е. Христос възкресява детето на вдовицата и по този начин, както по-късно и с възкресението на Лазар предвъзвестява и уверява във всеобщото възкресение.

Затова, във всеки удобен момент, при всяка мъчителна и ужасна печал, ние не се губим в гробния мрак. Винаги погребваме нашите мъртъвци със светлата надежда за всеобщото възкресение на мъртвите.

Смъртта е ужасна и чужда на живота. Ho ние, християните, от две хиляди години насам правим кръстния знак и в живота, и в смъртта. Защото знаем, че като се разпънем заедно c Господ, ставаме достойни отговорни хора и в този живот, и в бъдещия.

B този живот Кръстът Господен ни дава сила, та когато дойдат множеството изкушения, да можем да издържим (1 Kop. 10:13). Ho в множеството изпитания, които преминаваме чак до ужасния край – смъртта, тъкмо кръстът е свидетелството и увереността във възкресението.

Ако се признаем за победени от греха, то е все едно да признаем, че сме загубили битката за живота. Кой би по- смял да го стори? B света има само Един, Който казва, че е Път, Истина и Живот. Той е Христос. Вярата в Hero побеждава греха и освобождава от смъртта. Той е, Който дава и опазва живота. Да Го приемем или отхвърлим, е наш избор. Ето сега чухме как веднъж, пред вратите на градеца Наин Господ върна към живота един млад човек. Евангелист Лука ни разказва тази история, впечатлен от силата на внушението, c което се потвърждава, че все още имаме избор.

Като възкреси дъщерята на Иаир и сина на вдовицата от Наин, Господ им казва, че в Него те имат надежда, че Той държи живота, който преминава тук, за да продължи другаде.

Наистина Той не върна всички починали тук на земята, но показа, че има власт над смъртта, че притежава живота! Господ дойде не за да промени законите на живота, а да покаже онова, което не знаем за тях, в историите на тия трима възкресени от Него.

Братя и сестри,

Болката на всяка майка, която погребва детето си, е непоносима. Ho колкото по-голяма е вярата й в разпнатия и Възкръснал Христос, толкова повече болката отстъпва. И насълзените ѝ очи светват и заблестяват, когато в скръбта си пее „Христос воскресе“.

Смъртта, която е обща за всички хора без изключение, се превръща във всеобщо възкресение! Всички ще възкръснат, за да участват в Господнята радост или да останат далече от нея. Това зависи от човека и от избора, който е направил във времето, прекарано на земята. Зависи от степента на любовта и почитта към Бог и от любовта и прошката към ближния.

He възкръсва единствен Христос, Той възкресява и всички мъртви заедно със Себе Си! Прекръстваме се и постоянно изповядваме: ״Чакам възкресение на мъртвите!“ Началото се поставя тук и сега, в света на тлението и развалата, c полъха на Светия Дух и c освещаващата My благодат. Амин!

Изготвил: Желязко Желязков

4 клас 2013 / 2014 г.

СЛОВО ЗА НЕДЕЛЯ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ