Поучение за ТОДОРОВДЕН 2014
„Насладете се всички на пира на вярата,
приемете всички богатството на благостта!”
Св. Йоан Златоуст
Братя и сестри,
Така Златоустият Йоан ни приканва да пристъпим днес и ние към Господнята трапеза, да вкусим от светите тайни, да се съединим с Тялото и Кръвта Христови и така всеки един от нас да стане член на едното Тяло – Църквата Христова.
Според нашата вяра именно в Евхаристията Църквата среща Христа, съединява се с Него, черпи сили и знание, общува с Него и в най-тясна близост преживява срещата на земното с небесното: срещата с Източника на пълноценен живот и непреходен смисъл.
Когато на Тайната Вечеря Господ ни е предал Тайнството Евхаристия, Той направил това в присъствието на апостолите, които изобразявали цялата Църква. Той не го е предал на тайно и скришно, а пред всички; по този начин ни показва, че всичко заедно трябва да принасяме нашето величествено богослужение, небесната жертва, тайната жертва, Тайнството Евхаристия – средоточието на всяко наше богослужебно събрание, което ни води към освещение.
Ние не ходим на Литургия защото сме свети – святост, която привидно сме си осигурили с някакви подвизи и добродетели – а за да станем свети, заедно с всички светци – в приятелството с нашия Господ, в любещото общение с Христос, Който ни нарича Негови приятели, а не роби (срвн. Йоан 15:15). Ходим на Литургия, за да постигнем – с чувството за нашата нищета пред Господа и нашите братя – нашето преобразяване чрез предаването ни на великата Божия милост, преобразяване на нашето битие и осъзнаване на нашето предназначение. Защото предназначението на човека е евхаристийно и славословно – т.е. винаги да славим Бога.
Именно тук намира основа вярата, че животът на всеки християнин е непрекъснато славословие към Бога. А то е преди всичко плод на Евхаристията.
Евхаристията се явява истинска ценност на Църквата, защото тя ни съединява с Христос, без Когото Църквата не е Църква. Евхаристията дава на Църквата битийна основа, прави я единствено богочовешко общество. Именно поради това Църквата, нейният живот и дейност са уникално явление, без което животът на света не би имал никакъв смисъл и оправдание. Затова и Христос е основал Църквата – за да живее тя и да Го преподава на света. Ето ясната цел и, в същото време, основата на Църквата: да дава на света Христа, живия въплътил Се Бог.
Евхаристията се дава не като награда за делата ни, а за да ни подкрепя в борбата, която се води в нашето сърце. Евхаристията е време за обновяване и очакване, и то има връзка не с онова, което сме извършили, а с това, което Бог непрестанно извършва за нас. Времето за духовната борба вече е дошло и приемането на нашето участие в Тайнството на Евхаристията потвърждава благополучния резултат. На предлаганата Божия любов ние сме призвани да отговорим с щедростта на сърцето си, защото само в неговите полета се случват всички чудеса.
Братя и сестри,
Спасението е нашето влизане в съборното евхаристийно тяло на Църквата, чиято евхаристийната трапеза се изпълва от милостите и благодеянията на Бога и където е Христос, Който винаги очаква всички.
В светата Литургия чрез божественото Причастие ставаме не просто и невидимо братя и ближни, а единодушни, т.е. с една душа и с едно сърце, живеем на това място, храним се с този живот, бидейки причастници на неописуемата и неотменима красота и веселие като дарове и отговори на ненаситния глад на вярата в любовта.
И най-важното, ставаме богоносни мъже и жени, христоносци и духоносци, с една дума Христови сътелесници и съкръвници в Светия Дух.
Нека да се насладим на думите в молитвата, която свещеникът тихо чете в края на литургията от св. Василий Велики.
Изпълни се и се извърши според силите ни, Христе Боже Наш, тайнството на Твоя промисъл, защото : споменахме Твоята смърт, видяхме образа на Твоето възкресение, изпълнихме се с Твоя вечен живот, насладихме се с неизтощимата Твоя храна; с която благоволи и в бъдещия век всички да се удостоим, чрез благодатта на безначалния Твой Отец, и Светия, и благия, и животворящия Твой Дух. Амин.
Изготвил:
Ботьо Димитров
от 4 клас 2013/2014 г.
ПОУЧЕНИЕ ЗА
НЕДЕЛЯ НА ПРОШКАТА
ПРЕДИ ВЕЛИКИЯ ПОСТ – СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ
„Ако простите на човеците съгрешенията им,
и вам ще прости небесният ви Отец“ (Мат. 6:14)
Братя и сестри,
Всичксеки от нас е обичан, и затова всеки от нас е спасен: защото Божията любов е по-силна от смъртта, злото и греха.
Любовта Божия е живот за нас; тази любов е усетена и от хората и затова ние умеем да се обичаме един другиго, да състрадаваме, да търпим и да прощаваме. Ние сме тук, защото сме разбрали, че тук е източникът на живота.
И сега сме се устремили към целта на живота ни – нашето спасение. А то изисква от нас покаяние, пост, молитва, въздържание и единение с Бога. Първата ни крачка е да се покаем. Покаянието е състояние, в което ние пребиваваме, ние се събуждаме и заспиваме с него. Когато имаме съзнанието за това, че стоим пред Божиите очи и че има какво да изправяме в нас, ще сме готови да дадем и прошка на всеки, който ни я поиска.
А какво е прошката?
Прошката е парадокс, който често не се вмества в обичайната човешка логика. Например, дори и за нас, християните звучат някак си странно думите на Спасителя: „…обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят” (Лук. 6:27-28).
Нека да обърнем внимание как се отнасяме към хората, които са ни обидили, унизили, оклеветили, излъгали и как приемаме подобни действия. И ако се постараем да се отнесем към тях както ни заръчва Христос, това няма ли да ни се стори трудноизпълнимо или дори абсурдно, въпреки че са ни добре известни думите на молитвата: „…и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”?
Нека се опитаме да постъпим съгласно повелята Му. Без упреци, в щедро разположение на духа – да простим. И едва тогава ще видим и ще изпитаме онова, към което ни приканва Спасителят. Парадоксът на прошката ще ни покаже, че ако се отнесем доброжелателно към оскърбилите ни, получаваме възможност да изцелим собствените си духовни немощи.
Обикновено ние добре виждаме греховете на другите, а своите (често пъти и по-големи) не забелязваме, защото себелюбието, гордостта и злобата са ни заслепили. Иисус Христос нарича лицемер всекиго, който вижда слабостите и грешките на другите, но не забелязва собствените си грехове. Да съдим другия е лесно, а да съдим самия себе си е трудно. Необходимо е преди всичко да извършим най-трудното, т.е. да отхвърлим егото си, за да придобием чрез любовта Бога. Прошката е проявление на Божията любов в нас – прошка се дава, когато се обича. Тя е един от най-сладките плодове на любовта.
Братя и сестри,
Да простиш не е лесно. Понякога усилието да се прости събужда старата болка, стихналото негодувание, притъпената омраза.
Истинската прошка е възможна само тогава, когато съзнаваме, че и ние сме простени от Бога.
Най-важното за покаянието е истината, но истината е непоносима, ако няма любов, даваща надежда за помирение.
На кръста Бог ни прости веднъж и завинаги.
Нека днес на Неделя Сиропустна погледнем другите в очите и протегнем ръка за искрена прошка, за да започнем поста с чисто сърце.
Не само днес, но и винаги да държим отворени ума и сърцето си за Божия призив: „Прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви.“ (Марк. 11:25.). Амин.
Изготвил:
Войден Божков
От 4 клас 2013/2014
НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН – 2014
„И стана, та отиде при баща си.
И когато беше още далеч,
видя го баща му, и му домиля;
и като се затече,
хвърли се на шията му и го обцелува.
А синът му рече: татко,
съгреших против небето и пред тебе,
и не съм вече достоен да се нарека твой син.“
(Лука 11:32)
Братя и сестри,
Днешното свето евангелие ни припомня притчата за Блудния син.
Този образ е познат на всекиго от нас – това е образ на нашето грехопадение, нашата житейска гордост. Ние непрестанно вземаме от Бога своята част от наследството във вид на някакви жизнени стремежи и привързаности.
Притчата за блудния син ни убеждава в съществуването на огромната любов, на голямата прегръдка, която очаква всички хора и от невъзможното прави възможно, за да спаси целия свят.
Колко е хубава тази притча, която разказва нашият Господ: за по-младия син, който напуснал дома, искал да направи своя бунт, да живее живота си.
Притчата ни изправя очи в очи с най-трудният избор в живота: да се доверим или не на Божията любов, която всичко прощава. Да доверим всичко на Бога. Това обаче е най-трудното – доверието в Бога.
На протеста на книжниците и фарисеите, че Христос се храни на една маса с грешниците, той противопоставя радостта на бащата от завръщането на блудния син. Какъв шок за хората, посветили се на дълга, чийто протест, държи сметка, претендира за справедливо претегляне на везните, да отговорят на любовта Божия към грешниците. Биха ли могли да седнат на една маса с грешниците, както направи Христос. Ето това е истинското предизвикателство за тях, за нас, за всеки, който е изпълнен с негодувание и изкушен да избяга в онзи познат модел на благочестивия живот!
Тази притча ни създава големи угризения. Кара ни да се замислим и да чувстваме срам, защото в действителност тази бащинска любов, тази бащинска прегръдка, която би трябвало да се проявява навън към света, е пространството на Църквата. Тази любов би трябвало да я показват църковните хора, като нас, т. е. ние, които Бог оставя на земята и ни казва: деца Мои, вие трябва да показвате на хората Моето добро лице, моята благост, топлина, прошка, разбиране, и състрадание.
Къде са тези неща? Ние сме в Църквата и много пъти приличаме на големия син, който бил добрият син, но нямал никаква връзка с баща си, бил в дома си, но не общувал с баща си, всъщност той бил по-блуден син от брат си.
Ние сме толкова близо до Бога, в Църквата, а сме блудни. Някои сме готови и на Бог да Му „покажем”, че това, което прави не е правилно; както се е случвало по времето на Христос. И на Бога сме готови да направим забележки!
Не сме готови да се преобразим вътрешно и да се променим. Това е покаянието, покаянието не означава да се утвърдим в същите криви възприятия, които имаме.
Ако не плачем, това не е лошо, плачът не е критерий, защото можем да плачем и за свои болни разбирания; а би трябвало да плачем, защото действително искаме да направим нещо ново в живота си. Ако не плачем, не прéчи, но трябва да направим обаче нещо ново, а да не упорстваме в егоизма си, който години наред проваля връзката ни със света, с ближния и с всички други наши братя. Проблемът не е грехът на света, а нашето лицемерие, че не виждаме греховете си.
Братя и сестри,
Нека преодолеем себе си и да се покаем. Тази притча ни кара да се покайваме, защото чувстваме своята недостатъчност, нищета и крах. Ние усещаме това много силно в сърцата си, че не сме такива, каквито би трябвало да бъдем.
А пред Бога всички са равни: и онзи, който е заминал, а после „идвайки в себе си“ се връща с покаяние, и този, който винаги е с Бога.
Именно заради това в подготвителното време преди Великия пост Църквата ни предлага притчата за блудния син, за да се търсим и намираме в Евангелието, да сверяваме своя живот с него, да открием мир и житейска радост в общение с Христа в дома на Отца. Амин.
Изготвил:
Сотир Марков
От 5 клас 2013/2014 г.
ПОУЧЕНИЕ ЗА НЕДЕЛЯ 12 СЛЕД НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ
НА ДЕСЕТТЕ ПРОКАЖЕНИ
„Да въздадем благодарение Богу,
Който ни дарява победата чрез
Господа нашего Иисуса Христа.”
(1Кор. 15:57)
Братя и сестри,
Така апостолът ни учи да благодарим на Бога за всяка подкрепа, която имаме в нашия живот.
Няма такава беда, от която да не ни избави Спасителят.
Така станало и с десетте прокажени, за които чухме от днешното свето Евангелие, те били застанали на пътя, по който вървял Спасителят и отдалече с гръмки гласове викали: Иисусе Наставниче, помилуй ни! (Лк. 17: 13).
Към Спасителя дошли десет човека, които, боледуващи от проказа и били смятани за нечисти според закон. Сред тях имало девет израилтяни, и един самарянин, с когото израилтяните не общували. Прокажените, тези отритнати от обществото хора, се спрели пред Христа. Те не смеели да се доближат до Него, защото били осквернени.
Колко често и ние, в нашата оскверненост от греха, от неправдата, се стремим към Христа. Ние сме пълни с неправди, пълни с грехове, един друг се отхвърляме, един друг не се обичаме, един на друг сме чужди, превъзнасяме се един над друг, нанасяме си рани, скръб, страдания.
Но, когато отидем в църква и се обърнем молитвено към Бога, ние търсим Неговата милост.
Бихме могли и ние да се поучим от тези прокажени на този трепетен ужас пред светинята, на това съзнание, че да не смеем да пристъпим, да ни е достатъчно да постоим отдалеч и да знаем, че Бог чува, че Той милува и спасява, че ако Той поиска, ако за нас това ще бъде спасително, Той ще се докосне до нашия живот, ще влезе в него със светлина и радост…
Но какво правим ние? Както тези девет избраника, които Господ очистил от проказата и ги върнал към тяхното избраничество, ние си тръгваме доволни: ето изпълнило се е за нас Божието обещание, ние отново принадлежим към избраното число, ние сме членове на Църквата, ние сме православни, всичко за нас е достъпно…
Ние сме привикнали към това, че сме избрани, на нас ни се струва естествена тази Божия близост. И ние се връщаме обратно в живота, със съзнание за своята правда, за своята оправданост пред Бога, привикнали към чудото, привикнали към общение с Бога, привикнали към всичко това, към което се стремят милиони хора и не могат да се докоснат до крайчеца на ризата Христова…
Но „…нали десетимата се очистиха, а де са деветте?“ – звучи отново гласът на Спасителя (Лука. 17:17). Те си тръгнали, забравили за чудото, забравили за Този, Който им дарил Своята милост. И вярата им веднага угаснала, завъртял ги вихърът на живота, в душите им се възцарила предишната греховна тъмнина и пустота. И Бог отново бил забравен до поредната беда, болест, скръб, които ще отгледа техния греховен живот.
Братя и сестри,
Текстовете, които чуваме от Евангелието по време на служба, ни се дават, за да се поучим, да съизмерим постъпките си с Христовия закон и да се замислим върху всичко това, което се отнася до нас.
Макар че се е случило с други хора в друго време, всеки от нас може да разпознае себе си в тези евангелски истории.
Но това не е достатъчно – трябва да се стремим към Бога, постоянно да бдим върху себе си и непрекъснато да напредваме в Христовата любов.
И така Той ще ни очисти от духовната проказа, ще ни изцели от греховните струпеи.
Затова нека се научим за всичко да Му благодарим (1 Сол.5:18), да приемаме с благодарност Божията воля за нас, и да казваме: ”Слава Богу за всичко”. Амин.
Изготвил: Симеон Тричков
4 (ХІ) клас
ПРОПОВЕД ЗА ПЪРВО БЛАЖЕНСТВО
„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”
(Мат. 5:3)
Братя и сестри,
Когато Христос отведе учениците си да им разкрие същността на своето учение, Той започна с обявяването на определени отношения, начини на мислене и стремежи като средство за постигане на Царството Божие. Той описва като „блажени“ онези хора, които притежават това отношение и начин на мислене. Блаженството за което говори е усещането на Бога в живота си. Това е щастието, чрез което научаваме за щастието в бъдещия свят, където човек ще може да се наслади на Божието присъствие в най-пълен смисъл.
Под „бедни духом“ се разбира смирените хора, тези които осъзнават собствените си грехове и факта, че за духовното си израстване и за смисъла на живота зависят от Бога, а не от собствените си възможности. Те осъзнават, че трябва да молят Бога за прошка на греховете си. Това означава, че бедните по дух хора са онези, които не се превъзнасят пред другите, не изтъкват пред Бога своите заслуги, а искрено осъзнават несевършенството и недостойнството си. Накратко казано духовната бедност е смирение, а бедните духом са смирените човеци.
Смирение е да отсичаш своята воля, да проявяваш послушание. Целият наш егоизъм, цялото наше същество се концентрира и изразява в нашата воля. Затова в монашеството първата добродетел, първото обещание, което монахът дава при своето пострижение е за послушание. Т.е отсичане на собствената воля, което именно е предпоставката за духовно съвършенство.
Смирението пред Бога означава също смирение пред ближните, а отправната точка за смирението е любовта- към Бога и ближния. Любовта си към Бога ние можем да докажем и проявим само посредством любовта към ближния, защото „който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял” (1 Иоан 4:20).
Трябва да знаем, че духовната бедност не зависи от материалното богатство или бедността на човек. И богатите хора могат да осъзнават себе си като духовно бедни, ако разберат и се обедят, че земното богатство е временно и то не може да замени вечните блага. Христос пита:
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Мат. 16:29)
Земната бедност може да помага за придобиване на духовна, стига християнинът да избира бедността доброволно, като най-добро за него средство, за придобиване на нравствено съвършенство. Но има хора, неспособни да се ползват от земните блага, без да навредят на душата си. Тях Спасителят приканва така:
„Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене ( Мат. 19:21).
Братя и сестри,
На бедните духом Господ обещава награда- Царството Божие.
Още тук на земята бедните духом, т.е смирените започват да чувстват това Царство вътрешно чрез вярата в Бога и участието в св. Евхаристия.
В пълнота те ще го получат в бъдещия живот чрез живото си участие във вечната радост.
Нека ние всички да „обеднеем духом“ и да придобием Царството Небесно. Амин.
Изготвил:
Ботьо Димитров
От 3 кл. 2012/2013 г.