АВТОР: БОРИС МАРИНОВ
За Димитър Василев Попов (1959-2021 г.) – възпитаник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, библиотекар (1989-1994 г.), възпитател (1989-2021 г.) и учител (1991-2021 г.) в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ – може да се напише и да се разкаже наистина много. Да се изтъкват едни или други страни на неговата личност, множеството забелязвани и останали незабелязани плодове от неговия труд, толкова специфичните черти на неговата мисъл, на педагогическия му подход, на неговия начин на общуване с колеги, приятели, ученици, на отношението му към заобикалящата ни действителност. И все пак, по общо признание на тези, които го познавахме по-отблизо, че и на другите, които нямаха тази привилегия, онова, което сякаш най-емблематично характеризираше неговата личност, беше старателното и последователно отбягване на всякаква прекалена забележимост, на всякакво себеизтъкване, публичност, почести и слава. В това той беше безкомпромисен и педантично последователен, и всяко говорене за него, което не отчита тази негова черта, ще изпусне от фокус най-важното за него: живота по евангелски.
Защото какво друго, ако не живот по евангелски, е да бъдеш обдарен толкова щедро и изобилно от Твореца и да не се изкушиш да материализираш тези дарове в поне малко публичност и земна слава, която човеците така много обичат и преследват? Какво друго, ако не живот по евангелски, е да посветиш и отдадеш всичките си осмислени дни и години на делото на Църквата (без обаче да търсиш в нея „кариерно развитие“), осъждайки себе си и семейството си на неизбежно произтичащите от този избор трудности, неудобства, лишения…? Какво друго, ако не живот по евангелски, е да страниш с такава категоричност от всичко онова, що е „от света“ (Иоан 15:19), и да търсиш и следваш единствено Христос, да се прилепиш към Него – като към единствен смисъл, съдържание, цел и перспектива на живота си, да подчиниш на Него и на Неговата Църква целия себе си, заедно с всичко, което си получил от Него?
Най-много от всичко в разговор с Димитър Попов можеше да се чуе той да цитира Евангелието – тази малка книжка (Достоевски) беше неговият най-голям авторитет, най-добър помощник в разрешаването на всеки въпрос и всяко съмнение, най-верен приятел и коректив на мисълта и на действието. И това той успяваше да предава и на останалите. Заедно с цялата си вглъбеност и последователност в пътя, посочен и завещан от Христос, с безмилостната си съпротива срещу всеки фалш и всеки опит за изкривяване и подмяна на онова, което „веднъж завинаги“ (Иуда 3) е завещано от Него. Стараеше се, и успяваше, със сигурност поне в повечето случаи, да изпитва „духовете“ (1 Иоан. 4:1), правейки това по свой и неповторим начин. Пленяваше с немногословна, но наситена със съдържание фраза, с неочаквани обрати на речта и специфична образност на езика.
И за да не зазвучи всичко това като някакъв изкуствен „панегирик“ или неуместна, пресилена „агиография“ – тъкмо тези неща, от които той толкова старателно се пазеше, трябва да се каже и че всички тези типично християнски, действително аскетични черти, срещани обичайно в житийната литература, се проявяваха в един всъщност много земен човек, рожба на своето време и на обществото, в което се беше родил и израснал – човек, подвластен на всички твърде човешки слабосилия, които срещаме и в нас, и около нас.
Онова, което правеше толкова очевидна разликата между него и останалите, беше дълбокото осъзнаване и дълбоко вътрешно преживяване на собствените несъвършенства и страстите, които с неизбежност владеят човека, способността за адекватна самооценка, безмилостното разпознаване и поименно назоваване на всичко онова, което прави така, че „желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили“ (Рим. 7:18). Съчетано с отсъствие на всякакво осъждане на другия.
Едно от нещата, които се забелязваха още на влизане в читалнята на семинарската библиотека от началото на 90-те, беше неголяма метална табелка на стената над бюрото на библиотекаря Димитър Попов, на която беше гравирано добре познатото уточнение: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). С това апостолско слово той беше избрал да посреща читателите и това беше нещо особено симптоматично за неговата личност, за личното му възприемане и преживяване на християнството, което той изповядваше истински и което се опитваше да проповядва по един едновременно категоричен, но и не на всяка цена натрапващ се, в никакъв случай не и агресивно-прозелитистки начин и маниер.
С което мисълта и споменът за него неизбежно се завръщат обратно там, откъдето тръгнаха – при пословичната скромност и скритост от прожекторите, от всяко изтъкване на себе си, за сметка на Онзи, Когото той най-съкровено изповядваше, Комуто единствен служеше и Когото единствен искаше да изтъква. Следващите редове представляват опит за систематизиране и осмисляне, от перспективата на времето, на съхраненото в паметта от дългогодишното общуване с Димитър Попов; на онова формиращо, което оставя своя траен отпечатък по начина, по който това става само в отношението учител-ученик.
Библиотекарят – възпитателят – учителят
Софийската духовна семинария от началото на 90-те години на миналото столетие беше особено място. Обвеяна от мистицизма на духовното, наследница на стара слава и вековна традиция, носителка на духа на дисидентството (не само благодарение на своето десетилетно заточение из чукарите на Искърското дефиле, но и поради самия факт, че е училище на Църквата, която, сама по себе си, в годините на атеистичния тоталитаризъм се възприемаше като почти единствената форма и изява на някакво инакомислие), след завръщането си в своя дом в столицата София Семинарията беше притегателен център за всевъзможни възпитаници. С особена сила казаното се отнася до т. нар. „паралелен“ курс, в който се обучаваха (обучават се и досега) завършили средно образование и който приютяваше както такива, които идваха с единственото заветно желание и намерение да сложат расото – като свещеници и (по-рядко) монаси, така и немалка част от тогавашния роден ъндърграунд – в неговите най-различни проявления. Прохождащи рокмузиканти, хипита, хевиметъли и просто умни, добре образовани и съобразителни младежи, които временно „скатаваха“ казармата (тъй като по онова време „военните“ не правеха разлика между висше и средно богословско образование и съответно училище), изпълваха храма и класните стаи на семинарията, както и алеите на огромния ѝ двор. За една голяма част от тях повечето от преподавателите изглеждаха странно, непривично – като хора от друг, непознат за тях свят, което до голяма степен беше резултат именно от дългото заточение на това училище не просто в провинцията, а в пустошта на дефилето.
Сред малкото фигури в „онази“ Семинария, за които последното не важеше, беше Димитър Попов – един от малцината, които имаха привилегията да бъдат възприемани съвсем естествено от всички семинаристи. И това се дължеше не само на дългата коса, на добре поддържаната брада или на по-свободния му начин на обличане – без обичайното за повечето му колеги костюмиране и „вратовързване“. Самият той, цялото му същество излъчваше не само очевидната интелигентност, авторитет и отдаденост на служението и длъжностите, които той заемаше в семинарията, но и един своеобразен аристократизъм, духовна извисеност, най-доброто, което обществото ни можеше да предложи в годините на „развития социализъм“ и в началото на „демокрацията“. Педантичен в задълженията си на библиотекар, възпитател и преподавател, очевидно отдаден на Бога и на Църквата, в същото време той умееше да печели най-различни хора, да говори с всекиго на неговия език, имаше дарбата да предразполага и да води във вярната посока дори и най-големия „ръб“, дори и най-случайно попадналия в Семинарията. С него можеше да се говори не само за Църква и богословие, но и за философия и история, за художествена литература и музика (включително така важната тогава рокмузика – във всичките ѝ разновидности), и всичко това да става дотолкова непринудено, че на човека постоянно да му се иска още и още.
От дистанцията на времето този негов педагогически подход изглежда безценен – безценен с това, че успява да извади най-доброто от всекиго, да привлече за Христос и за Църквата дори и онзи, който е попаднал в нея „без да иска“ и съвсем не за да ѝ се посвети завинаги. И всичко това при него се получаваше съвсем естествено, без каквато и да било преднамереност, без каквото и да било предварително премисляне на думите, жестовете или погледа. При него то самò извираше отвътре, беше свише даруван му талант, който той със завидна лекота умножаваше (Мат. 25:14-30), възпитавайки в Христа и печелейки за Църквата десетки и стотици сърца и души. И затова не беше учудващо, че храмът на Софийската духовна семинария не можа да побере голяма част от дошлите да се простят с него на неговото опело. А някои от тях бяха пропътували десетки и стотици километри.
Човекът и книгите
Без преувеличение може да се твърди, че вероятно най-близката асоциация, която предизвиква споменаването на името на Димитър Попов, е асоциацията с книгата. Дали това се дължи на факта, че той беше един от най-дълго задържалите се библиотекари на семинарията, или това, че той беше един от най-дълго задържалите се библиотекари на семинарията се е дължало на неговия почти мистичен пиетет към книгата, в случая не е най-важното. И двете неща са верни, и двете неща бяха определящи за него и за неговото присъствие в живота. Той имаше чувство за книгата – за нейното мълчаливо присъствие и тихо свидетелство за Словото, за незаменимата ѝ функция на посредник между Словото, чрез Което всичко е сътворено, и нас – сътворените за о-Слове-сяване. Имаше усещане за безмълвното, благоговейното стоене в присъствието на книгата, която не възприемаше с ненаситността, принципно характерна за човешкия род, а с едно специфично уважение и осъзната почит. В паметта завинаги ще остава едно от напътствията, които той даваше: „Когато си купиш нова книга, няма да се нахвърляш върху нея, веднага да я четеш. Ще я сложиш на рафта и ще изчакаш докато пораснеш за нея, и, когато това стане, тя сама ще те повика“. Както и другото – че, „подобно на всичко останало, човек може да бъде лаком и за знание, и тази лакомия може да бъде по същността си като всяка друга“. Това беше неговият начин да подчертае, че знанието не е самоцел, а средство, че допирът до словото с малка буква е безсмислен, ако не води при Словото с голяма буква, при Самия Христос.
Особено показателна за отношението на Димитър Попов към книгите е историята на пренасянето на семинарската библиотека от Черепиш в София – след обявяването на взетото решение, че семинарията се завръща в отнетите ѝ от „народната власт“ сгради. „Като чуха това – разказваше той – колегите ми си събраха багажа, сложиха в чантите си приборите за хранене и четките за зъби, и – на влака за София, и аз останах сам с цялата библиотека. Единственият, който ми помогна, беше Желязко“. Естествено, става дума за покойния преподавател по Св. Писание на Стария Завет г-н Желязко Тенев (сетне монах и архимандрит Павел Бачковски), още един от онези малцина представители на едно все повече оставащо в историята поколение, които бяха в състояние да отдадат целите себе си на Христос и Църквата, изпълнявайки отреденото им служение с педантичността на манастирски послушник.
Така, през ръцете на тези двама иначе толкова различни, но и толкова приличащи си в най-важното колеги на два пъти преминава цялата семинарска библиотека, за която е важно да се знае, че тогава е включвала не само книгите от библиотеката на Софийската духовна семинария, но и тези от библиотеката на Пловдивската духовна семинария, след обединяването на двете училища в средата на 40-те години на миналото столетие. Бегла представа за реалните размери на това преместване може да предостави фактът, че след издаването от г-н Попов на библиотеката на Софийската духовна семинария – в края на лятото на 1994 г., ще рече след отделянето и изпращането в Пловдив на книгите от фонда на междувременно възстановената Пловдивска духовна семинария, – само библиотеката на Софийската семинария наброяваше повече от двадесет и пет хиляди тома. Съхранени и прилежно подредени в шкафове и на стелажи, които той беше сковал собственоръчно, с помощта на избрани от него ученици от по-горните класове на редовния курс.
Друг интересен и особено показателен момент от тази сама по себе си показателна история е разказаното от трети свидетел на онези събития: че курсовете на камионите, с които тогава е била пренесена от г. Черепиш до София все още обединената семинарска библиотека, заплаща лично от джоба си тогавашният ѝ библиотекар. „Той (цитирам по памет) така и не пожела да осребри в счетоводството на Св. Синод фактурите за тези два курса от Черепиш до София“…
Ето защо особено мъчително беше да наблюдаваме, на фона на всичко казано, как в бедните години, когато хора като него едва свързвахме двата края, той започна бавно и полека да се разделя и с личната си огромна и повече от богата библиотека. И това обаче правеше по свой собствен начин, преценявайки предварително на кого кое да предложи, така щото съответната книга да продължи своя живот и да осъществи предназначението си в ръцете на другия. Така този човек, който беше толкова интимно свързан с книгите, за един относително кратък период от време можа да се раздели не само със служението си на библиотекар, а и с немалка част от собствената си библиотека, в което, на свой ред, го имаше момента на един своеобразен аскетизъм и проява на онази свобода от всякакви земни привързаности, която беше толкова характерна за него.
Свободният в Христа
Три неща се съчетаваха по удивителен начин в личността на човека и християнина Димитър Попов: бунтарският дух, естествено присъщ на формиралия се през 70-те и 80-те години на отминалия двадесети век дисидент, осъзнатото послушание към Църквата и свободата в Христа.
Самият избор на Духовната академия през 80-те е вече достатъчно показателен за казаното. Във време, когато явната принадлежност към Църквата е най-сигурният начин да си подсигуриш безперспективност, да се самообречеш на социална маргинализация, това самò по себе си е вече подвиг. Макар и намираща се в самия център на столицата, от гледна точка на присъствието си в живота на „развитото социалистическо общество“, на влиянието си върху него, Духовната академия се намира във възможно най-крайната му периферия. Под зоркия контрол на Държавна сигурност преподаващите и обучаващите се в нея са едни от най-внимателно следените от службите граждани. Като добавим към това и избора на заточената на гара Черепиш Софийска духовна семинария – като място за реализация на полученото в академията образование, пред нас се очертава образът на един истински, по тогавашните представи, стандарти и критерии, завършен неудачник.
Само че критериите на „света“ не важат за онези, които не са от света (Иоан 15:19). И истинската свобода е свобода тъкмо от света и познаване на Истината (Иоан 8:32). Тази свобода може да бъде намерена и живяна единствено в Църквата, защото Църквата е по определение пространство на свободата. На автентичната свобода, която е свобода не за, а свобода от – от всичко онова, което привързва човека към земното и го отдалечава от небесното. По този именно начин беше свободен и Димитър Попов и за тази единствено автентична свобода той успяваше да запали и хората около себе си. Този негов евангелски подход към живота и към смисъла на съществуването успяваше да увлича и формираше ценностна система. Формираше – както би го казал о. Александър Шмеман – йерархия на ценностите, при която второстепенното никога не заема мястото на първостепенното и обратно. И това е, вероятно, за което всички, които имахме привилегията да общуваме с него, му дължим най-дълбока благодарност, защото ни помагаше да ставаме свободни.
Тази свобода има, естествено, своята цена, която понякога изглежда твърде висока. „Светът“ не прощава лесно на онези, които вместо него избират Истината. Тази цена не се изразява единствено в неудобствата на бедното и „безперспективно“ съществуване. Тя е комплексна и има отношение не само към материалното, а и към духовното. Тази цена се заплаща винаги, когато бива предпочитана и избирана Истината, и може да бъде най-различна. Особено висока е тя за онези, които изпитват непоносимост и към всеки фалш и всяка подмяна вътре в самото църковно общество, с което – в добавка към презрението от страна на „света“ и неговото отмъщение – си навличат едно двойно мъченичество. Това е цена, която може да бъде заплащана само от хора, които са докрай Христови и за които словата от малката книжка са не просто мили съвети, а императивни и екзистенциални принципи: думи за живот (Иоан 6:68).
Тази свобода, която днес за съжаление все по-рядко може да бъде срещната тъкмо в църковното общество, беше систематично преследвана и извоювана от него на висока цена придобивка, и затова днес, когато констатираме колко малко от нея има около нас, той е нужен повече от всякога. Нужен ни е, за да ни предложи своите отговори на толкова много въпроси. Защо, например, несъщественото все повече заема в масовото църковно съзнание мястото на едното потребно (Лука 10:42)? Защо е все по-трудно да различаваме духовете и защо предпочитаме всевъзможни съмнителни „авторитети“ пред така ясните свидетелства и ориентири, предоставени ни в Писанието и цялата аскетическа традиция и наследство на Църквата? Защо, например, след като толкова ясно ни е казано, че следва да почитаме лекаря, защото него „Господ го е създал“ (Прем. Сир. 38:1), от самото начало на сполетялата ни коронавирусна пандемия лековато избрахме да се доверяваме вместо на медиците, чието служение е не по-малко жертвено от това на духовниците и от всички останали обществени служения, на глашатаите на всевъзможни „световни конспирации“, и предпочетохме зле маскираното като „духовност“ шарлатанство и безотговорност – до степен да отричаме самоочевидното? Защо сетне – след като случващото се в Украйна от февруари 2022 г. насам е не по-малко очевидно от това, което ставаше из болниците след избухването на пандемията – на масово равнище избрахме страната на агресора, вместо страната на жертвата, та всяко изговаряне на висок глас на истината за тази война и сега да продължава да извиква в църковното ни общество такава съпротива и толкова много изблици на „свещен“ гняв? Това ли е, на което ни учи и което сами сме успели да научим от малката книжка? Защото стара истина е, че всеки чете Евангелието посвоему.
В тези, както и във всички такива случаи Димитър Попов би ни препратил все така към автентичното Евангелие: би ни припомнил, че Господ е изцелявал, а не е наказвал със смърт; че е отдал Своята плът „за живота на света“ (Иоан 6:51) – „за да имат живот, и да имат в изобилие“ (Иоан 10:10); че е дошъл, за да призове към покаяние (Мат. 9:13) и вечен живот, към любов, милост и състрадание, а не към отмъщение и смърт; че е проповядвал на човеците непротивене на злото (Мат. 5:39), а не взаимно изтребление. И е бил истински агресивен единствено към противника на човешкото спасение и неговия антураж, което е било толкова добре уловено и изразено от св. апостол Павел в цитирания по-горе пасаж от Послание до ефесяни (6:12) – уточнението, с което Димитър Попов посрещаше всички свои читатели и приятели в библиотеката на семинарията: „… защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“.
Неразбирането, особено в църковното общество, на тази проста истина, на цялото човеколюбиво послание на Евангелието, което неразбиране можем да срещнем всеки ден, навсякъде около нас, му причиняваше тъга, която невинаги беше лесно да бъде скривана. Отказът от живия Христос – в името на „опазването“ на едно криворазбрано, сътворено по човешки „образ и подобие“ православие, го караше да потъва задълго дълбоко вътре в себе си и единствено дълбоката въздишка беше сигналът му към околните. Огорчен от човеците, той намираше утеха във вярата си в Бога и… отново в книгите: в словото Божие и в онова от записаното човешко слово, което нелицемерно търси Бога и вярно отразява дълбочината на трагизма на нашето съществуване, което е истинно и неподправено.
Което, на свой ред, подсказва и следващата изключително важна тема:
Писменото наследство на богослова и философа Димитър Попов
Първата и самоочевидна причина за липсата на официални публикации на лично творчество на Димитър Попов е все същата тази негова насъщна необходимост, с която и започнах в самото начало – да бъдеш встрани от прожекторите, от почестите и славата. Поради същата тази причина, впрочем, той така и не прие многократно отправяните му покани да се присъедини към преподавателския състав на Богословския факултет на СУ. Семената, които той сееше, бяха предназначени да принесат плодове основно в неговите ученици в Софийската духовна семинария, които бяха неговата радост и голяма утеха. В тях – в изграждането им като зрели личности, като добри християни и хора на Църквата, той виждаше и намираше смисъла на собственото си съществуване и призвание. Те са, в този смисъл, и неговото живо творчество.
Разбира се, като всеки човек на словото, той също пишеше и ние знаехме това, но, както поради споменатата причина, така вероятно и поради други лични съображения, написаното оставаше старателно скривано. Едва един негов кратък текст, публикуван за пръв път през март 2013 г. на официалната страница на Софийската духовна семинария, предостави възможност да получим представа за силата на неговото перо – „Благата вест и „модерното“ християнство“ разкри пред аудиторията образа на един немногословен, но точно прицелващ се в проблемите на съвременното християнство мислител, който не спестява нелицеприятното и не замита под килима нищо от онова, което не се вписва в идеализираната картина на църковния живот, която мнозина измежду нас предпочитат и обичат повече от всичко.
Едва след блажената му кончина открихме и други негови текстове, един от които е в непосредствена връзка с горния: „Благата вест и монашеството“. Трети негов текст, в машинопис, озаглавен „… и ще станете като богове“, се оказа изсред книжата на един от най-близките му приятели и колеги. Тези три текста са отдавна достъпни в интернет, на страницата Живо Предание: образци на съвременното православно богословие.[1] Затова защото с живота и в творчеството си Димитър Василев Попов не беше нищо по-малко от това – истински образец във всичко, включително и в православното богословие.
Ето и някои акценти от достъпното му към момента писмено наследство, които си заслужава да бъдат специално подчертани.
Живеем във време, „когато самите християни са се уморили да бъдат християни… За да си православен, … е достатъчно да бъдеш българин, руснак или грък. И обратното, за патриота е желателно да бъде православен“. Само две от многото теми в „Благата вест и „модерното“ християнство“ са напълно достатъчни, за да взривят господстващото днес у нас, а и не само у нас, идеологизирано и стилизирано „православие“. Приравняването на етническата и на веровата принадлежност – стар грях на националните църкви, заедно с признанието на умората от християнството, за която не от вчера пишат всички съвестни християнски автори, заедно с всички останали – просто маркирани в този текст – недъзи на църковното съвремие, звучат със силата на гласа на старозаветния пророк. И, разбира се, предвещават на изричащия ги съдба, не много по-различна от тази на старозаветните пророци.
След „покръстването“ на Римската империя и утвърждаването на християнството в качеството му на позволена (а сетне и на официална държавна) вероизповед, „… светът най-после е християнски… Бъдещето е блестящо. И точно тогава империята се сблъсква с нещо различно… Набира мощ монашеството, което се състои от тези християни, които не вярват в успеха на „покръстената Империя“. Те напускат земното царство, … излизат извън Империята – в Пустинята. Тук те построяват нов „град Христов“, отричайки се от похотта и надменността на имперския свят…“ (из „Благата вест и монашеството“). Днес, точно шестнадесет столетия след описаното, бляновете за земна „християнска империя“ не просто не са останали в миналото, но изглеждат дори и още по-силни, независимо от целия горчив опит на Църквата от „симфоничния“ църковно-държавен „брачен съюз“, от неравностойното ѝ положение в този „съюз“ и щетите, които тя понася от участието си в него.
„Бог е Творец и човекът, създаден по Божи образ и подобие, за да бъде „като Бог“, … трябва да твори. Човекът днес е наистина „като Бог“ – дотолкова, доколкото той може да разруши всичко, което е сътворил, а също така и… (което) не е сътворил. Въпросът не е в това да се отрича двехиляди годишната християнска цивилизация и нейните трудове, а (само) да се прецени: доколко те са плод на изпълнение на Евангелския закон и доколко – на разрушителния девиз: … и ще станете като богове“ (из текста „… и ще станете като богове“). Днес, около три десетилетия след написването на този кратък пророчески текст – който наподобява скица, чернова, подготовка за нещо по-голямо – по всичко личи, че човечеството се намира все по-близо до постигането на „заветната“ цел. Все по-вероятно изглежда наистина да станем „като богове“, освобождавайки завинаги Земята от своето „божествено“ присъствие.
Ясни послания на кратки текстове, наситени на съдържание – много по-дълбоко и смислено от онова, което може да се срещне в много от богословските писания около нас днес. Богословие, което не е школско, а опитно, което е плод не от четене и подражаване на чужди образци, а от лично преживяване на вярата, от честно и напрегнато осмисляне на Евангелието, Църквата и съвременната църковна действителност. В запис от 10 август 1975 г. в своите Дневници о. Александър Шмеман е категоричен: „Струва си… да се пише само онова, което е свое…“.[2] Към което на 13 януари 1976 г. ще добави: „И Словото стана плът. Само че плът, а не текст с бележки под линия, библиография и научен апарат…“.[3] Такова богословие се ражда само тогава, когато вярата е въпрос на живеене, когато Христос е наистина път, истина и живот (Иоан 14:6).
Досегът макар и до толкова малко от творчеството на Димитър Попов неминуемо кара човека да се запита: „А какво ли още може да се открие там?“. Дълг – не само пред паметта на Димитър Попов, но, разбира се, и пред цялата Църква и пред поколенията, е цялото негово очевидно богато и съдържателно писмено наследство да бъде издирено и проучено, систематизирано и подходящо популяризирано. Всичко останало, всякакъв опит за скриване и заравяне на очевидния му талант, би представлявало неблагодарност, престъпно нехайство и отсъствие на всякакво чувство за отговорност пред църковния ни народ и пред олтара на православното ни богословие.
* * *
В края на този скромен опит за портрет на библиотекаря, възпитателя и учителя Димитър Попов се налага да се каже и още нещо, последно – това, че той беше всъщност органическа част от и истинско украшение на един преподавателски и административен състав на Софийската духовна семинария, за който без преувеличение може да се каже, че ще остане завинаги единствен по рода си в цялата история на това – също единствено по рода си, училище на Православната ни църква. Този състав включваше личности като непрежалимия църковен историк Ганчо Велев, като вече споменатия библеист Желязко Тенев (архим. Павел Бачковски), като дълбокия и по свой начин вдъхновяващ литератор (и курсов ръководител на пишещия тези редове) г-н Веселин Димитров, като покойния и по много начини неповторим преподавател по догматика и апологетика Петър Вълчев, като образцовия църковник и учител по математика Дойчин Попов, като преподавателя по класическите езици Божидар Христов, канониста Симеон Тодоров Дивчев, учителя в изкуството на източното църковно пение (днес – преподавател в Богословския факултет на СУ) Любомир Игнатов, секретаря Илчо Божинов и мн. др. – хора, които с много любов изграждаха облика на това училище, които устояха на материалната бедност и на много други изпитания, ала живееха и работеха с ясното съзнание за мисията на Семинарията, за нейното значение и за смисъла на нейното съществуване и пребъдването ѝ във времето. Всички тези хора, голямата част от които бяха и живата връзка между изгнаническата (на Черепиш) и реабилитираната (в междувременно превърналия се в престижен столичен квартал „Лозенец“) Семинария, имаха усет за призвание и го следваха. Изпитваха нужда от служението си в Семинарията, и тя изпитваше своята нужда от тях. Бог беше повикал и пратил Своите работници на тази нива. Принадлежността към този неповторим личен състав на Софийската духовна семинария, макар и за период от време, далеч по-кратък в сравнение с десетилетията на тоталното посвещение на нея от личности като Димитър Попов, беше истински дар и висока чест, задължаваща привилегия и дълбока духовна и чисто човешка радост. Радост и благодарност.
* * *
Димитър Попов живя скромно и незабележимо, изцяло отдаден на своята работа, на призоваването, което беше получил, по начина, по който го разбираше. Името му ще остава винаги записано със златни букви в историята не само на любимата му Софийска духовна семинария, а и въобще на цялата ни Православна църква. Плодовете от неговия труд остават и винаги ще говорят и ще ни напомнят за него.
Вечна и блажена да бъде паметта му!
София, 23 февруари 2023 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
[1] „Благата вест и „модерното“ християнство“ – тук; „Благата вест и монашеството“ – тук; „… и ще станете като богове“ – тук.
[2] Цит. по българското издание: Шмеман, А. Дневници (1973-1983), С.: „Комунитас“ 2011, с. 271.
[3] Пак там, с. 320.