fbpx
Home > новини > Църквата и монашеството

Християнството при самото си възникване и разпространение представлява общност от вярващи обединени в нов социален ред имащи за задача да предадат на света Благата вест.
Първите християни са тясно свързани един с друг в единство, което не допуска никакви ограничения- било расови, културни или социални. Те са един за друг братя и членове на “Едно тяло”,дори на “Тялото Христово’ според св. Ап .Павел. Това всъщност е ранната Църква- едно постоянно събрание на “Новия избран Божий ”народ. Християните живеят в непрекъснато очакване за придобиване на небесното си гражданство. Живеейки в елински или варварски градове, те показват удивителен начин на живот, като всяка чужда страна за тях става отечество, а всяко отечество е като чужда страна. Дните им преминават на земята, но са граждани на небето. Затова и подчинявайки се първо на Църквата, а после на света, те създават според Тертулиан впечатление, че най – чуждото им нещо са обществените дела. В същото време Рим предлага мир”Pax Romana” и справедливост на всички народи намиращи се под негова власт. Това е един ред с нови ценности и достижения. Империята се изживява като политико-религиозна институция, а императорът е върховен жрец. Самата вярност към държавата представлява религиозно преклонение независимо от конкретните форми. Затова и утопичната мечта за “вечния Рим” надживява реално същесдтвуващата империя и доминира чак до днес в определени политически кръгове в Европа.
Единствената общност, която не може да погълне този гигантски политико-религиозен механизъм е християнството. Така възниква напрежение между Империя и Църква, което сякаш отпада с приемането на християнството за официална религия. Но това е само на пръв поглед. Императорите са свързани с каузата на този свят , а Църквата със нейното Благовестие не е от този свят. Император Константин искрено вярва, че Божият Промисъл възлага именно на него свещенната мисия да възстанови империята на основата на християнските принципи. Това убеждение определя и неговата политика и начин на управление.
Но длъжна ли е Църквата да приеме предложението на императора и да поеме върху себе си новата задача : да проповядва Благата вест в сътрудничество с държава? Вярно е, че тя отговаря не само за отделни хора ,но и за цялото човечество. Проповедта й трябва да стигне до всички народи и империята е един силен съюзник. Държавата пък, не може да отхвърли Църквата,защото тя е вече силна институция- силна със своята вяра и дисциплина. Освен това тя достига с проповед до най-отдалечените краища на света. В този смисъл съюза е неизбежен-той е продиктуван от мисионерското призвание на Църквата и от имперската логика на “Вечния Рим”.
През ІVвек християнството окончателно се утвърждава като официална религия. Създава се “Единно вселенско Царство” и една законна вселенска Църква. След толкова гонения и нещастия светът най-после е християнски. Императорът е християнин, цялата империя е християнска. Бъдещето е блестящо. И точно тогава империята се сблъсква с нещо различно. При императорите ариани в същия четвърти век набира мощ монашеството, което се състои от тези християни, които не вярват в успеха на “покръстената Империя”. Те напускат земното царство без да се интересуват в каква степен то може да бъде християнизирано. Монасите излизат извън Империята – в Пустинята. Тук те построяват нов “град Христов”, отричайки се от похотта и надменността на имперския свят. Манастирите стават обители за молещите се а също и работно общество. Бездействието/ленността/е най-опасния и разрушителен порок. Монахът живее с другите в труд и молитва. Разграничението между “мое и твое” не съществува.
Монашеството е инстинктивна реакция на християнския дух против измамното примирение с настоящия век, което излежда сигурно с покръстването на държавата.
Историческото значение на монашеството е в принципите му. В езическата империя заедно с цялата Църква то е движение на съпротива, а в християнската империя продължава да бъде коректив всеки път,когато по различни поводи и причини политака на държавата не съзпада с тази на Църквата.
Днес задачата на Църквата е пак същата :да възвести на света за Благата вест. Но християнска империя днес не съществува. Държавата е отнела почти всички социални дейности на Църквата, а паралелно с това светското образование проповядва християнските принципи, но без Христос. Църквата все повече се примирява с ролята си на патриотична и просветителска институция, а монашеския дух като крепило и коректив на дейността й се губи. Новият град Христов-манастира все повече заприличва на туристическа дестинация, а монасите на негови съдържатели. Не е задължително обаче,този град Христов да бъде в Пустинята, както някога. Но е задължително, където и да се намира, монахът да възстава срещу “поднебесните духове на злобата”, като бъде коректив, за изпълнение на основната задача на Църквата да Благовести.
Изготвил: Димитър Попов учител философски цикъл