СЛОВО ЗА ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК
„И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих.“ (Йн 13:14-15)
Днес, на Велики Четвъртък преваля средата на Страстната Седмица – най-тежкият и най-важен период в живота на Иисус Христос, в църковната година и в земните дни на всеки от нас – православните християни. Минало е чудото на въплъщението, отлетяло е безгрижието на младенческите години, отшумяла е като гръм силата на съзряването, откровението на осъзнаването е станало част от живота, радостта от намирането на Пътя и съмишлениците ни е останала някъде назад, молитвите ни са се слели със сърцата ни, а те са открили предназначението си на Божи съсъди, борбата със себе си, с изкушенията, с трудностите и света, светлината на вярата ни е озарила и сме били Христови причастници неведнъж. Бавно, но упорито и постоянно сме следвали Него – в миговете на трудности и неизвестност, свидетели сме станали на чудесата Му, кротко и с доверие сме били до Него, с Него, служили сме Му. И ето – миналата събота видяхме Лазаровото възкресение, после бяхме участници в най-величествения миг от земния Му живот при входа в Йерусалим, когато всички викахме „Осанна!“ и бяхме окрилени от опияняваща надежда и изпълени с неподозирана сила, усещахме се богоравни, рамо до рамо с Него. Искахме да свърши вече робството, чувствахме се на прага на Небесното Царство, вярвахме, че ще пребъдем с Него вовеки.
Днес още Пасха не е дошла, макар, че я очакваме, далеч сме от този празник на живота и радостта в Бога, далеч сме и от предхождащата го смърт. Преваля средата на Страстната седмица.
Днес вечерта Иисус ще бъде предаден от един от нас, ще бъде заловен и бит, оплют и унижен, после осъден и убит. Безцеремонно, жестоко, незаслужено. И ние нищо няма да направим – ще се скрием, ще се разбягаме, ще забравим и царството, и силата, и славата Му. Докато Той не ни се яви, за да повярваме и пак да ни прости и да ни поведе към спасение.
Но днес сме все още с Него, Сина Човешки, в образ като един от нас, събрали сме се с всички свои качества и недостатъци до Него и продължаваме да учим и да попиваме от присъствието Му. И мислим, че ще е така винаги. Така е и в душата на всеки от нас когато общуваме с Бога – в молитва, при богослужение или чрез делата на вярата – мислите, чувствата, надеждите и всички мигове от живота ни са окъпани в светлината и радостта от Неговата близост до нас.
Но Той не ни оставя да погинем от леност или гордост, от любоначалие и суета. Не престава да ни напътства към доброто, но ако изберем другото като Иуда, няма да ни спре. Укрепява ни, но ако в дръзновение обещаем невъзможното като Петър, няма да ни отблъсне. Възлюби ни и то докрай – като се пожертва, за да страда и умре за нас. (Йн. 13:1). Ето в това е най-великото Му дело и най-важния Му завет – в любовта до отрицание на себе си, в служенето на другия, това е и истинския знак, че сме Негови ученици и синове.
Способни ли сме на такава любов? Да понесем бичуване, хули, физическа болка, унижение, смърт? Заради безбройното множество нуждаещи се, неблагодарни дори, но искащи, търсещи, непостоянни, различни, дори недостойни хора? Можем ли да свалим мантията на силата и да опашем на кръста си престилката на смирението (Йн 13:4), да умием нозете на най-близките си, дори на предателя, който ще ни дари със смъртоносната целувка на отстъпник, способни ли сме, като знаем какво иде и как ще се отрекат от нас най-близките ни, да продължим да ги обичаме, да понесем и кръста си, на който ще срещнем жестока смърт. Можем ли?
Не. Нечовешко е. Невъзможно. Безсмислено. Ненужно. Ако не бяхме християни. Ако не бяхме Божии. Ако Той не беше Господ, наш Изкупител, Светия и Цар. (по Ис. 43 гл.). Ако не ни беше завещал и обещал да сме Негови синове и дъщери.
На днешния ден се сключва Новия Завет между човечеството и Бога, на днешната вечеря Иисус Христос дава своето обещание като сам установява тайнството на Светото Причастие, което ние приемаме за Негов спомен оттогава и ни дава новата Си заповед – да възлюбим един другиго както Той ни възлюби – до край, до смърт, отвъд разумните съмнения, очаквания и търсене на своето, да възлюбим другия не просто като себе си, а както Бог ни възлюби. И този Нов Завет ще се изпълни с Възкресението Му като обещание за възкресение за всеки християнин. Но пътят до там е през умиването на нозете на другия, през смиряването ни не пред величието на човека пред нас, а пред неговите слабости и несъвършенства, за да бъдем свети, както Господ е свят (Лев. 19:2), за да бъдем Божии чеда – синове и дъщери и да влезем в Царството Му – като Го търсим, с покаяние, чрез скърби дори, но непоколебими, с вяра и ще Го срещнем. И нощ не ще има там, и не ще има нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ще ни осветлява; и ще царуваме с Него вовеки веков! (По Откр. 22:3-5).
Но сега да се приготвим да скърбим, да плачем и да се молим за нас, за близките ни, за целия свят, да ни отмине горчивата чаша на страданието, но и да сме готови да я изпием, да се приготвим да бъдем осмивани, хулени, бити, унизени, разпънати на кръста на страстите и страданията си и да ни даде Бог сила и вяра да устоим докрай, както Иисус устоя и да умрем, изпълнени с любов и вяра, за да живеем вечно. Амин!
Изготвил: Деян Петров – Велики Четвъртък, 2014