На 15.04.2014 г. в сградата на Софийската духовна семинария Ловчанския митрополит Гавриил раздад наградите от конкурса посветен  на дякониятя и милостинятя на православната платформа за благотворителност „Милостив“.   Във възрастовата категория за ученици от Софийската и Пловдивската духовна семинария първа награда получава Ивелин Василев, втора награда се присъжда на Иван Тупаров, а трета награда отива при Симеон Тричков. И тримата ученици са от Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

Софийските семинаристи спечелиха 3 от възможните три награди в категорията есе за семинаристи, а един бивш възпитаник взе 2-ра награда в категория есе за богослови. Есетата на спечелилите семинаристи може да прочетете тук:

Преподавателите от богословските факултети Свещ. доц. д-р Стоян Чиликов, проф. д-р Божидар Андонов и доц. Костадин Нушев разсъждаваха върху темата за милосърдието, както и за предизвикателствата, необходимостите и възможностите за развиване на социалната дейност на Българската Православна Църква.

Свещ. доц. д-р Стоян Чиликов  представи и анализира избрани фрагменти от есетата на участниците в конкурса и ще говори на тема „Християнското милосърдие и аскеза“. Отец Стоян Чиликов е преподавател в катедра по Теология при ПУ „Паисий Хилендарски“ и свещеник в столичния храм „Св. Георги“ – Дървеница.

Проф. д-р Божидар Андонов  говореше за необходимостта и предизвикателствата пред Православната ни Църква да възстанови и развива традиционалната си социална и благотворителна дейност. Проф. Андонов е преподавател в Богословски факултет при Софийски университет „Св. Климент Охридски”, както и в Православен институт при „Лудвиг-Максимилиан Университет“, гр. Мюнхен.

„Християнското милосърдие и социалната мисия на Църквата“ е темата,  която засегна  доц. Костадин Нушев. Той ще разгледа духовните и нравствени изисквания за милосърдието като сърцевина на любовта към ближните и основа на Христовото учение и на второ място необходимостта от практическа изява и приложение на тази християнска добродетел в съвременното служение на Българската Православна Църква. Доц. Нушев е преподавател по нравствено богословие в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Автор, сценарист и редактор в интернет радио „Сион“.

Есета на победителите:

Ивелин Василев – първа награда

Чрез милосърдието човекът става истински човек

Ивелин Василев е носител на първа награда в категорията за ученици от двете Духовни семинарии.  Ето какво казва за себе си самият автор: „Живея в Добрич заедно с майка ми и сестра ми в приюта за социално слаби на отец Стоян от същия град. Още от малък християнството и църквата ме привличат. Реших да уча в Семинарията малко преди кончината на Доростолкия митрополит Иларион, който ме и благослови да уча тук. Реших да участвам в конкурса, защото ми хареса темата, на която бе посветен той, имах и какво да кажа.”

Милостинята е една от първостепенните добродетели пред Бога и човеците. Чрез нея ние се уподобяваме на Бога, защото изпълняваме великата повеля на Спасителя Христос: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.” (Лука 6:36). Но как бихме могли да бъдем милостиви като Бог? Трябва да се издигнем високо над всичко земно и суетно, да премахнем всичкото зло, което често ни кара да се отнасяме безчувствено към нуждите на ближните ни. Следователно, милостинята е изкуство, което се добива чрез послушание пред Бога и любов към ближния.

Училището за него се намира на небето, а учител не е човек, а Самият Бог. Ако делото на всяко изкуство се състои в това да принесе някаква що-годе полза, а понеже няма нищо по-полезно от милостинята, то очевидно е, че тя е изкуство, при това най-добро от всички други. Тя не ни купува обувки, не ни доставя и дрехи, нито пък ни строи хубави, красиви и здрави къщи, но ни приготвя вечен живот, избавя ни от ръцете на смъртта, прославя ни както сега, така и в бъдещия ни живот и ни прави да бъдем вечни обитатели и наследници на небесата. Тя не дава да угасват нашите светилници, нито да се явим на брак с нечисти дрехи, но ги умива и ги прави по чисти от снега: „Ако са греховете ви като багрене, ще станат бели като сняг”(Ис. 1:18). Тя – милостинята, не допуска да паднем където са богатите, където се слушат страшните думи на Божия съд, но ще ни въведе в лоното на Авраама.

Чувал съм, че всяко изкуство има нужда и от друго, но за милостинята нищо друго не трябва, освен едно разположение. Да посветим себе си на тази наука и на това изкуство ще означава да се упражним и се подготвим и за другите. Ако го знаем добре това изкуство, без да сме царе ще носим царска корона. Преимуществото му се състои не само в това, че не се нуждае от никаква помощ, но и в това, че то извършва много различни работи. То съзижда вечни домове на небесата, учи учениците си да избягват вечната смърт и им дарува наизчерпаеми богатства, които не търпят вреда нито от молци, нито от времената и обстоятелствата. Ако имаше някой, който да ме учеше да пазя хляба, защото няма да го има, то какво ли не бих дал, за да го запазя за няколко години? Но милостинята ме научава безвредно да съхранявам не само хляба, но и всичко друго: имуществото, душата, тялото и т. н. Другите изкуства предхождат заедно с настоящия живот, те не действат на художниците във време на болести и нужди; те имат само временно значение, за което трябва много време, труд и разни принадлежности. Но милостинята се откроява още по-ясно в бъдещия живот. След смъртта на човека тя повече просиява и проявява своите действия, без да има нужда от друга помощ и без да има трудности. Тя действа във време на болест и старост, съпровожда човек до бъдещия живот и никога не го оставя. Милосърдието може да ме направи по-силен и по-учен от философите и ораторите, защото човеците, които са забележителни по своята мъдрост и красноречие, имат и много врагове, които им завиждат и гонители, а тези, които са се прославили с милосърдие и милостиня, за тях безчислено множество народ принасят молитви пред Бога. Те – другите изкуства, предстоят пред човешкия, земния, временния съд и защитават обидените, а често и тези, които обиждат, но милостинята стои пред небесния, Христовия – вечния съд и не само защитава, но и самия съд преклонява да защити подсъдимия и да произнесе оправдателна присъда за него.

Мога да дам пример с един велик човек от богоспасяемата Варненска и Великопреславска епархия, а именно отец Стоян от Добрич. Този отец вече повече от 10 години показва милосърдието си не само в енорията си, а в целия християнски свят. Той е построил приют, където живеят бездомни майки с децата си. Той е бил гонен от комунистите още от ръкоположението си за свещеник, но отецът бил твърд във вярата си и макар че са го гонели отвсякъде, той споделял всичко с митрополит Йосиф, който пък го е и окуражавал. Отец Стоян не се страхувал от никой друг, освен от Бог. Народът виждал огромната му вяра. Все повече и повече хора ходели тайно при него. Когато комунизмът пада, отецът вече бил свободен да извършва треби. През 1997 г. той решава да реставрира катедралния храм „Св. Троица” в Добрич. Започва да моли хора да му помогнат със средствата, за да извърши това деяние. Естествено веднага се появили и такива, които плюели по него. Той събрал необходимите средства. Ремонтът бил направен. Няколко години по-късно той решава да построи приют за сираци, които са освободени вече от социалните домове (навършили 18-годишна възраст). Той отново търсел средства. Хората отново се отзовали на молбите му. Отецът вече е имал изградена добра репутация между народа, което е много важно за свещенослужителя, който призовава за милосърдие. А ако имаше лоша репутация? Дали някой щеше да даде и стотинка за това? Естествено, ние като християни не трябва да имаме и капчица съмнение.

Лично на мен отец Стоян ми разказа как е отишъл до една фирма, за да помоли да му направят малка отстъпка за строителния материал. Собственикът на тази фирма вече бил оповестен за намеренията на отеца да построи приют и също много искал да помогне с каквото може. Когато се срещнали, собственикът дарил нужния материал, за да се започне строежа. Отецът бил много щастлив. Той ми разказваше това със сълзи на очите. Неведнъж е споменавал и за това как е намерил подходящите работници за строежа. Те са работели за 50 стотинки на ден. Днес единият от тях е последвал примера на отец Стоян. Той се отрича от исляма, приема свето Кръщение и в момента е свещенодякон. В момента в този приют са настанени над 20 майки с техните деца. Към храма има и неделно училище и социална трапезария, където хора в затруднено положение получават топъл обяд всеки ден. Но милосърдието на отец Стоян не свършва дотук. Той продължава да разширява дейността си. В момента се строи втори приют, предназначен за 50 души и се изгражда още една социална трапезария. Велико нещо е милостинята! Велик е и нейният полет, тя пресича въздуха, преминава луната, надскача слънцето, достига до самото небе: но и там не спира – преминава и небето, възнася се над сонма ангели, над лика архангели, над всички вишни сили и се представя пред самия престол на Царя на царете! Тя е лека и благолепна, има златни криле и полет, които услаждат ангелите. В нея както говори псалмопевецът: „криле голубине, посребрене и междорамия ея в блищаний злата”. Тя лети като златен гълъб, надарен с нежен поглед и кротки очи. По-хубаво от това за окото няма. Така е прекрасна и удивителна тази птица – милостинята. Тя е дева със златни криле, преукрасена с бяло и кротко лице, тя е лека и благолепна и предстои пред небесния царски престол.

Моята мисия е да продължа това дело на отец Стоян. Би могло да се направят подобни социални центрове не само в Добричка околия, а в цялата ни страна. Раят е бил направен за нас, човеците. Само с милосърдие можем да си спечелим живота там. Да бъдеш в рая означава да бъдеш щастлив. Но всеки се нуждае от различни блага, за да се почувства щастлив. За по-принизените хора щастието може би се измерва в храна и бира, за други – в прочитането на стойностна книга, за трети – в това да се наслаждаваш на красотата на природата. Но всички, ВСИЧКИ хора на този свят, независимо дали носят поли от слама или са летели в космоса, се нуждаят от любов. И от надежда, че утре светът ще бъде малко по-мъдър, малко по-красив.

Господ ни е направил наследници на небето, а ние не желаем да пожертваме земното за Него. За какви ли не адски мъки сме достойни ние, ако при толкова големи благодеяния, изливани на нас, и при толкова лесни изисквания към нас, ние не ги изпълнихме? Какво опрощение, какво оправдание заслужаваме ние, когато, като сеем нивите си, гледаме да хвърлим повече жито за нас, а не желаем да оставим от него, за да дадем в заем на бедните. И забележете само колко сме жестоки и безчовечни към бедните, в лицето на които имаме Самия Господ.

С нищо толкова не се отличава християнинът, колкото с милостинята, на нищо толкова не се удивляват неверниците и другите народи, колкото на делото на християнското милосърдие. И ние често се нуждаем от това милосърдие и всеки ден викаме към Бога: „По велицей милости твоей, помилуй нас, Боже”(Пс. 50;1) Но да почнем сами ние делото на милосърдие, или по-добре да кажа, ние да почваме, защото Бог вече е явил Неговата милост към нас, а ние трябва да следваме по Него сега. Нищо не може и не трябва да ни възпира да вършим делото на милосърдието. Не само богатият с многото пари и имот може да върши това, но и по-бедният може да следва в това богоугодно дело. Нали Спасителят е поставил по-горе дара на бедната вдовица, която пуснала в църковния дискус най-малката парица, от големите суми, пуснати там от богаташите – защото те давали от излишъците си, а тя дала всичкото си имущество – последната парица, която имала.

Сещам се за една жена от Америка, която имала огромно желание да работи няколко месеца като доброволка в сиропиталище в Румъния. Ето откъс от едно нейно писмо до близките й: „Когато влязох за пръв път в сиропиталището, изпитах истински културен шок. Влязох в стаята и видях как всички бебета лежат в леглата си и гледат в празното пространство. Имаше няколко, които лежаха по три в легло. Беше ужасно да гледаш как прекрасни бебета вехнат в леглата си – и ми се прииска да държа всяко едно от тях и да не го пускам. Спомням си първия път, когато едно бебе на име Дениса заспа в ръцете ми. Не исках да я сложа обратно в леглото, защото знаех, че това вероятно беше първия път, когато е заспивала в нечии ръце, вместо само в студеното си твърдо метално легло. Докато я гледах как спи, аз усещах красотата на нейния дух и тогава осъзнах, че Бог знае и обича Дениса, така както аз я обичах. Един друг път, докато слагах две дечица да спят и държах в ръце и двете, трето едно детенце плачеше, защото искаше да го взема. Не можех да държа три деца, затова прибутах стола си към неговото легло, за да мога и него да успокоя. Започнах да пея „Еделвайс ”- песничка, която ми беше пял баща ми, когато бях малка. Почти веднага момченцето спря да плаче и се заслуша как пея и един красив дух влезе в стаята на сиропиталището в далечна Румъния, толкова далеч от дома ми. Заобичах тези деца, които протягаха ръчички да ги взема. Всеки ден отправях молитви за тях. Колко бях благодарна че напуснах егоистичния си живот за няколко кратки месеца, за да им дам няколко моменти на удовлетворение и обич. Никога няма да мога да им се изплатя за това, което ми дадоха, и за това как промениха живота ми завинаги”.

Като капка в езерце – добрината, която правиш, ще се понесе като вълна и ще продължи да се носи дълго време, след като си тръгнал. Когато това момиче се е завърнало у дома от Румъния, тя започнала да изнася беседи с богат снимков материал в училища и църкви, като е насърчавала и други да се включат като доброволци и да работят в сиропиталища. Не е ли невероятен пример това за милосърдие? Ще си позволя да сложа и нещо по-грубичко, което бях чел в една книга: “Услугата е нещо като да си подмокриш гащите. Всички виждат какво си направил, но само ти можеш да почувстваш топлината.”

В заключение искам да кажа, че милосърдието не идва от многото богатство, нито се спира заради сиромашия. То идва из дълбочините на човешкото сърце. Колкото по-благородно и християнско е то, толкова е и по-щедро. Милосърдието говори за личната култура на човека. Колкото по-висококултурен, по-благовъзпитан и по-добродушен е той, толкова е по-щедър и по-милостив, и обратното – грубият в душата си, неблаговъзпитаният и жестокосърдечният човек е немилостив, скъперник и егоист.

Заради това и Бог е обещал голяма награда за милостивите при Страшния Си съд: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.” (Мат. 5:7). А за ония богати човеци, които не отделят от богатството си за подпомагане на бедни, недъгави, вдовици и сираци, за създаване и издръжка на сиропиталища, приюти, болници, църкви и манастири, Бог е затворил вратите на царството небесно, като е казал: „По-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото богатият в царството небесно.”(Мат. 19:24).

Чрез милосърдието човекът става истински човек и се издига над другите твари, в които липсва това свято чувство. Само чрез милосърдието човекът поддържа непрестанна връзка с Твореца си – Бога.

По своята същност милосърдието не е материално, а е душевно и високо духовно

Иван Тупаров – втора награда

Есе от Иван Тупаров – участник в конкурса на темаДяконията като начин на служение в Православната църква, организиран от Милостив.

Иван Тупаров e семинарист в V курс (12 клас) на Софийска Духовна Семинария „Св. Йоан Рилски”. Ето какво казва сам за себе си:
„Реших да уча в семинарията поради това, че още от малък имам желанието да стана духовник. Имах възможността да говоря с отец Васил и да ме посъветва какво да правя. Помня, че той ми каза, че жътвата е голяма на Божията нива, а жътварите са малко. След един духовен разговор в мен блесна онази духовна искра, която я притежава всеки семинарист. Любимите ми занимания са да чета богословска литература, да пея и да слушам църковни песнопения. Позволих си за първи път да участвам в подобен конкурс, защото ми хареса темата за есето, а и много исках да разкажа за милосърдието на отец Васил.“ 

* * *

Бих искал да започна с това, че до местността Рупите, както повече хора знаят, там се намира храмът на Баба Ванга и минералните извори. Това са забележителности, които се намират близо до едно село на име Рупите. Аз реших да пиша за това, че милостинята в това село е голяма според моите виждания. Най-големият милосърдник в това село е енорийският свещеник – отец Васил. При встъпването му като свещеник в енорията, той разбра, че хората имат желанието да се построи храм, в който спокойно да се извършват църковни треби. Той след като разбира това нещо, решава да построи храма във възхвала на Светата мъченица Неделя. Близо до центъра на това село се намира катедралният храм „Св. Успение Богородично”, който се е намирал в окаяно състояние преди намесата на свещеник Васил, който със собствени средства възвръща благолепието на храма и също така към него се отварят вратите на неделно училище „Св. Седмочисленици”, което беше най-голямата радост на християните на това село. В неделните дни и на празници започнаха да се изнасят беседи пред малки и големи за да научат истинското Слово Божие, което ни обещава „голяма награда на небесата”(Мат. 5:12). Множество народ започна да посещава неделните беседи с огромна духовна радост в сърцата си. Радостно е, че много от хората и децата започват да посещават редовно храма и много от тях приемат светото Кръщение с радост. Апостолите в своите послания ни казват, че чрез Кръщението ние се „освещаваме“, „омиваме“, „очистваме“, „оправдаваме“, „умираме за греха“, „съпогребваме се с Христа“ и „възкръсвaме с Него“, което е и цел за нашият живот тук, на Земята. С всяка една изминала неделна беседа, която свещеникът изнасяше, той даваше на народа онази духовна храна, която до сега е липсвала там. Чрез тези беседи хората започнаха да разбират думите на Нашия Спасител Господ Иисус Христос, който казва: „И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:26-28).  След като разбраха и усвоиха тези думи все повече и повече хора желаеха да приемат Христос в себе си. Милостинята на този свещеник ми направи много голямо впечатление, че той помага на много домове за деца лишени от родителки грижи, помага и на хора с много други проблеми, било то социални, семейни или духовни.

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”(Мат. 5:7) Христос няма да се зарадва нанищо друго така, както при обръщането на грепниците. Той ни показва пътища, които са подходящи за нас за да тръгнем по него и да се отдалечим от греховете си, и да намерим истинският Бог. В пето блаженство сам Той, Господ Бог обещава помилване за онези, които сами ще проявят милост към ближните. Всички можем да проявиме милост към ближните, но по различен начин, стига да желаем. Различни биват нуждите на хората, следователно различни са и видовете милосърдие. В този случай видовете могат да бъдат телесни и духовни. Оттук можем да бъдем милосърдни към нуждаещите се като се  проявяваме и в телесна и в духовна област. В Св. Евангелие са описани милосърдните дела за облекчаване телесните нужди на нашите ближни: „защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте”.(Мат. 25:35-36) За да се прояви милосърдие има много начини, но в основата си те са едно и също нещо –проява на добро сърце. Милостив значи да имаш състрадание и любов към ближните, да чувстваш скръбта, когато те скърбят, да те боли, когато те са в болки и нещастия и да им се претичаш на помощ с каквото можеш. В Св. Писание за Бога е казано: „Ето, ние облажаваме търпеливите. Слушали сте за търпението на Иова и видяхте какъв край му даде Господ, защото Господ е много милосърден и състрадателен” (Иаков 5:11). А на тези, които вярват е казано: ” И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лука. 6:36) От това трябва да разбираме, че който е милосърден към ближния си се уподобява на Бога.  Той също като син, който прилича на баща си. Светите отци казват да бъдем милосърдни към всички, които се нуждаят, а не да делим хората на достойни и недостойни. Милосърдието, което се върши към бедните, нещастните и отчаяните се ползва не толкова за подпомогнатите, отколкото за подпомагащите. Ако милостиви хора имат грехове, но имат и любов към ближните то на тях им е отредено да получат благодатта на Нашия Господ и Спасител Иисус Христос.  Според Неговите думи милостинята ще очисти нашите души: „Но давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто”(Лука. 11:41). Ако всеки един от човек на земята отвори сърцето си за ближния си, като се старае да им оказва било то материална помощ, било духовна подкрепа то тогава оказаното милосърдие ще го помилва според думите на Писанието: „Защото съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост: милостта бива похвалявана на съда”(Иаков 2:13) и според великото обещание на Спасителя: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”.  Ако човек върши милостиня, а не изправя живота си или пък благотвори с откраднати пари, Бог не я приема, та дори с тях да се строят болници или църкви. Блажени Августин казва: Милостинята спасява само тоя, който е изправил живота си. Ако някой благотвори, та с това да получи право да греши безнаказано, той не храни Христа в лицето на бедния, а се старае да подкупи своя Съдия. „Каква полза – пита свети Йоан Златоуст,  – ако ти подаваш на някого онова, което си отнел от друг? Такава милостиня е грабеж и човекоубийство.” Господи, бъди Милосърден Самарянин за падналата ми и изпонаранена душа! Насочи стъпките ми от долния Йерихон към горния Йерусалим и ще ходя свободно, защото търсих Твоите заповеди (Пс. 118:45).

Във всеки човек има милосърдие. Милосърдието е божествен дар, не само за този, който го проявява, но и за този, който го прави. Единството, което е и днес и утре и винаги е Божията любов и милост. Бог изисква от нас да даваме милостинята според възможностите си. Старецът Паисий от Света гора казва, че ако човек е семеен, според Божията воля, той е длъжен да се грижи първо за дома си, а после по възможност и за другите. Милосърдието не е поредица от действия а по-скоро цялостно отношение към ближния. Милосърдието произлиза от доброто сърце, а не просто от гузна съвест. Милосърдните хора са щедри не само на материални средства, а и на чувства.  Ако сме отговорни за другите, ще сме отговорни и за всеподателя Бога в Когото е изобилно дадено всичко, когато всяко добро деяние и всеки съвършен дар. На спирайте порива си за милосърдие. Голямото милосърдие не се оценява в големите действия, а в това да е от сърце. Необходимо е да знаем, че целта на Христовите блаженства е човек да върви напред и да постигне богоподобие. Това богоподобие не е външно, не е нравствено, не означава да слушаме за това, което Христос е направил, и ние външно да правим същото; то означава вселяване на Божието Слово, на Христос в сърцето на човека. Това се случва реално, онтологично, а не въображаемо. Когато човек има в сърцето си благодатта на Светия Дух, Христос, тогава той може да функционира по естествен начин. Христовите блаженства и заповеди, цялото възпитание и обучение на Църквата имат този смисъл – да изцелят човека, да му помогнат да функционира по естествен начин, както Бог го е създал в началото и го е поставил в рая. Знаем, че Бог е нашият Първообраз. Ние сме образи на Бога. Създадени сме от Бога, въз основа на Бога. С други думи, ние сме образи на Бога – „по образ” днес ще рече „по снимка на Бога“, тоест Бог е създал същества, подобни на Него – образи на Бога с потенциал да се съединят с Него.Знаем, че падението изопачило това наше естествено сътворение. Бог остава наш Първообраз, но ние, бидейки ранени, имаме много изопачени състояния и болести в нашия живот. В Църквата започваме тази духовна борба, не за да спасим душите си в юридическия смисъл, тоест да прелетим от казана в рая, а да изцелим нашето битие, нашата персоналност, нашата личност и да продължим напред към общение и единение с Бога, Който е нашето изначално предназначение и утвърждение на нашето битие. Това е нашата цел. Ако то не стане в нашия живот, тогава нещата непременно функционират по болен начин и нашата ипостас е несъвършена, тоест още не сме намерили предназначението на нашето битие. Както и преди казахме, един от главните елементи на личността, на съществуването на Бога – по-скоро отличителният белег на движението на Бога към човека – е именно това милостиво разположение. Затова от св. Литургия и от св. Писание, знаем, че Сам Бог се нарича милостив. Ние сме получили заповед да станем богове. Получили сме възможност, власт, заповед, покана от Бога да се уподобим на Него, тъй като сме Негови деца. Следователно, ако не сме милостиви, не можем да приличаме на Него.Относно милостинята – добре, външно може да каже някой, че се изразява в това да даваме тук-там по някой лев, по някоя стара дреха.. Обикновено, след като носим дрехите, вместо да ги хвърлим в коша, ги даваме да ги изпратят някъде другаде, на бедните. Докато по християнски трябва да е обратното. Изпрати хубавите дрехи, а носи онези, които са за изхвърляне.Милостивото разположение е именно движението, което е характерно за Бога. Това движение е голямата любов. Лесно е да се каже, но трябва да го разберем, как става, как човек мозаже да стигне до това състояние.

Моето виждане във дяконията като начин на служение в православната църква е човек да бъде милостив към Бога и ближния за да може той да усети Божията милост в него. Аз първо започнах с моето голямо впечатление от отец Васил и според мен това е един голям милосърдник, който се труди на Божият Виноград. Сам Христос казва: „Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават”. Ето в този отказ от евангелието от Йоан го свързвам също така с този отец. Моята идея след като завърша семинарията, а и дай Боже, и Богословският факултет и да стана един достоен пастир, който да приканва хората да се грижат за нуждаещите се. За мене е голяма радост, че познавам отец Васил, който е пример за подражение за вярата. Бих взел неговите примери за милостинята към народа. А между този народ бих проповядвал първо – Да повярват в Бога и да обичат ближния така, както и Бог обича тях, защото вярата без дела е мъртва. Когато се породи в народа любовта тогава милостта и милосърдието сами ще се покажат в тях. И от този момент, когато видя милостта в тях те сами ще потърсят нуждаещият се чувек от милостта, която могат да им дадат. Ще си позволя да завърша с думи на благодарност към отец Васил за неговата милосърдност към това село, която направи и продължава да прави.

Симеон Тричков – трета награда

Есе от Симеон Тричков – участник в конкурса на тема Дяконията като начин на служение в Православната църква, организиран от Милостив.

Симеон Тричков e семинарист в IV курс (11 клас) на Софийска Духовна Семинария „Св. Йоан Рилски”.Роден е през 1996 г. в гр. Берковица. Основно си образование завършва в 100 ОУ „Найден Геров”в  гр. София. От 10 месеца е послушник в Лопушанската света обител „Св. Йоан Предтеча” под духовното наставничество на †Величкия епископ Сионий.

* * *

Дяконията като служение започва от любовта и свършва в любовта. Тя се ражда по естествен път като плод на здравата църковност и трезвото Църковно съзнание. По същия начин са се родили самото богословие, евхаристийните общности, свещенството и монашеството и както без тях, така и без дяконията Църквата не би могла да съществува нормално

Но защо не виждаме дяконията в мащаби, отговарящи но обществените нужди? Като причина не бих посочил икономическата криза в Църквата, пословичното безпаричие, управленческата немощ, нито дори разкола.  Липсата на дяконията както и липсата на останалите плодове на Църковното съзнание е проблем на вярата, защото тя, вярата, винаги е готова да се жертва за другия. Другия, ближния онагледява Самия Христос: „Нова заповед ви давам – да любите един другиго…” (Йоан 13:34), но можем ли да обличаме по заповед. Да, защото това не е обикновена заповед, това е заповед на новия живот в Христа и тя е плод на Божията любов, която ни прави синове, а не слуги. Дяконията като начин на служение в Православната Църква бих представил, като освещаване на социалната страна на живота.

За мен да бъдем милосърдни и да извършваме дякония  като християни не означава само да се грижим за материалното благосъстояние на хората. Това разбира се не е  маловажно, но далеч по-важно е спасението на душите на тези хора. Не е необходимо да си богат, за да бъдеш милостив и да проявяваш любов. Често пъти дяконията не е израз на богатство а на душевна подкрепа.  Понякога грешим в разбиранията си по отношение на дяконията т.е.,че Църквата не трябва да прави нищо друго освен да бъде това, което е, или пък другата крайност – превръщане на Църквата в социална институция. Църквата не е съвкупност от социални практики и не може да бъде такава, а в момента обществото очаква от Църквата точно това да нахрани, да се грижи, да учи, да даде дрехи и храна. Да това е едно осезаемо полезно християнство на без Бог. Другата грешка която можем да допуснем е прекрасно формулирано от свети Юстин Попович: „Заблудата на прекалено широките кръгозори” т.е. променяне на центъра на Църковния мироглед – изместване на от Теоцентризъм към Антропоцентризъм т.е. човекът става център на Църковното служение.

Както написах в началото дяконията започва и свършва в любовта, което от самосебе си означава, че започва и свършва в общността на вярващите, изградена върху Божията любов. Тя се проявява, когато намерим в брата си Божия образ или като човек, който срещаме в живота си по Божие допущение и спрямо който трябва да се отнесем милостиво. Защо това е важно за нас? „Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” (Мат. 25: 32,34). Тук сам Господ Иисус Христос нашият Спасител разкрива дяконията като начин на служение и определя нейната изключителна важност в духовно-нравствения живот, както на всеки член на Църквата поотделно, така и на Цялата Цъква като събор на верните и благословени на Отца.

Моите идеи за това как бихме могли да се грижим за нуждаещите се са много. Например: благотворителност, обучение, грижи за деца, възрастни, инвалиди, затворници и бедни, обществени дебати, поклоннически пътувания и най-вече лично отношение и контакти отнесени към индивидуалните нужди на всеки един член на Църковното общество.

Като казвам благотворителност имам предвид материална помощ на крайно нуждаещи се, дали храна или дрехи, дали пособия за учениците или предмети от първа необходимост за бита това може да се определи спрямо конкретната ситуация в която се намира човека, както и нуждите, които има.

Обучението би могло да бъде в енорийска група неангажирана с юридическа тежест, т.е. отделни личности събрали около себе си други вярващи, които имат желание да останат заедно и след Литургията. Също така може да представлява и организиране на неделни училища, младежки групи, както и братски-енорийски беседи, провеждани от енорийския свещеник, чиято личност, харизма и личен пример са от особено значение за енорията.

Грижите за деца, възрастни хора, инвалиди, затворници и бедни биха могли да се инициират от православни организации, като юридически лица. Според мен духовникът може да им е полезен създавайки такава организация, която да помага на децата в неравностойно положение, като им съдейства да се адаптират в обществото. На възрастни хора, като им подсигурява необходимата им битова помощ. На инвалидите като монтира рампи и други помощни приспособления, тъй че да могат спокойно да използват православния храм. На затворници, като им проповядва спасителното Слово Божие и им помага да достигнат до сърдечно покаяние. На бедните, като организира социални кухни и се старае да намери подслон за бездомните. Такива организации съществуват в почти всички православни страни както на енорийско така и на епархийско ниво. За съжаление в България такива организации са рядко срещани. Те биха могли да бъдат резултат от общоцърковна политика за социално служение на родната ни Църква.

Обществените дебати, които споменах по-рано също биха били от голямо значение за всички членове на Църквата. При осъществяването на едни дебат от този тип хората биха могли да зададат своите въпроси и съответно биха могли да получат компетентни отговори от духовни и богослови, които отговори да им помогнат в нравственото израстване, практика  която у нас се наблюдава често в някои православни центрове и книжарници.

Относно поклонническите пътувания съм на мнение, че биха били полезни за хората от гледна точка на запознаването им с църковната история, както и с житията на много светци. Биха могли да се докоснат до местата осветени от Божията благодат, дали защото Сам Господ и Неговите апостоли са пребивавали в тях или защото мястото е благословено с чудотворни икони или мощи на някои светия и запознавайки се с добродетелния живот на тази личност да придобият желание и ревност за по-добродетелен живот, което би им помогнало за духовното им израстване. Всичко това помага на верните осезаемо да почувстват Божията благодат и милост.

А що е отнася да индивидуалните нужди на всеки един от църковното общество за които говорих по-горе е нужно духовника да познава всеки едни от своите енориаши да  общува с тях пълноценно, за да може да им бъде полезен във всички ситуации в които те биха имали нужда от неговата помощ материална или духовна.

Сега обаче пред мен застава друг въпрос: „Как бих могъл да накарам поверените ми пасоми да се грижат за нуждаещите се?” Според моите виждания в основата на това да обясня на хората дяконията като начин на служение и да ги призова към извършването на такава, е личния пример. Хората трябва да бъдат научени да обичат по споменатите, от мен, в началото  думи на Христос. „За придобиване на такава любов трябва да отхвърлим, да умъртвим в себе си естествената любов и да пристъпим към живот по евангелските заповеди. Изпълнението на евангелските заповеди избавя човека от греховния плен и го привежда под ръководството на Светия Дух, Който го научава на истинска, свята любов към ближните.

Истинската любов към ближните не може мигновено да възсияе в сърцето на християнина. Първоначално е необходимо да се отхвърлят враждата, злопаметството, гнева, осъждането и всички тези чувства, които са противоположни на любовта. След това е нужно, подчинявайки се на Евангелието, да се научим да се молим за враговете си, да благославяме проклинащите ни, да правим добро на тези, които ни ненавиждат и да прощаваме на ближните всичко лошо, което са ни сторили. За изпълнението на евангелските заповеди не само на думи, но и в живота, е нужен многогодишен подвиг на самоотричане. Желаещият да достигне истинска любов към ближните трябва преди всичко да отхвърли самолюбието и човекоугодието, които укрепяват в човека естествената любов.”
Споделяйки мнението изложено в цитата по-горе, отново ще кажа че само любовта може да научи хората на милосърдно служение на ближния, защото дяконията, пак казвам, започва от любовта и свършва в любовта.

Църквата днес има за задача да приобщи към себе си хуманистичните идеи на социалното служение (дяконията), за да може всеки благотворителен жест да има за свои център Христос и Неговото благовестие, които за нас човеците се преживяват чрез молитвеното единство по време на Литургията, съединяването на всички верни в общата чаша на живота и стремежа това да бъде продължено и извън храма в ежедневието, което води до разбирането на дяконията, като продължение на литургията с други средства на друго място.

Дяконията като начин на служение в Православната Църква се изпълва и осъществява само когато Литургията и Евангелския закон на любовта станат начина ни на живот и изпълня изцяло нашето ежедневие. Само тогава бихме разбрали какво означава да сме милосърдни и да правим милостиня като християни, защо е важно за нас, колко и по какъв начин да помагаме, може ли да го правим ако не сме богати и как лично бихме могли да помогнем. И нека винаги да се стремим да изпълняваме думите на апостола който казва: „Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли го спаси вярата? Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото, – каква полза? Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.” (Иак. 2:14-17)

Използвани източници:
1.    „Църквата и социалната дейност” – www.orthomatic.net/oudheaaoa-e-nioeaeiaoa-aaeiino/
2.    Библия – СИ – 1992, С.
3.    Свещ. Йоан Карамихалев – „Любов към ближните” – www.pravmladeji.org/node/619 

Бел. р.: Запазили сме оригиналния правопис на есето.

Бел. р.: Запазили сме оригиналния правопис на есето.