НЕДЕЛЯ НА МЕСНИ ЗАГОВЕЗНИ

                                                 „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“

/Мат. 25:31-46/

Възлюбени в Господа братя и сестри,

 Това са думи от притчата за “Страшния съд”, както християните я наричаме от древност.

Тя се чете седмица преди началото на Великия пост, когато Църквата ни призовава да проверим себе си, своята съвест, своя живот чрез цялата пълнота на християнското благовестие, т.е. на  Христовото учение, и по възможност, да се върнем към главното, към самата сърцевина на това учение. А това е любовта.

Господ казва, че критерий за нашето спасение ще бъде любовта, човеколюбието.

Бог ще ни съди със Своята любов и ние, които сме избрали любовта и я живеем, признаваме, че това е единственият живот и го приемаме. Господ описва това в притчата за Страшния съд, за да можем да разберем кой е пътят на спасението.

Ще дойде ден, когато всички ще застанем пред Бога.

В този ден времето на вярата ще е отминало; защото вярата е увереност в невидимото, а тогава, в ослепителното сияние на славата Божия, ние ще виждаме: ще виждаме Него „както Си Е“, както ни вижда Той, ще Го познаем, както Той ни познава. И времето на надеждата ще е отминало; защото надеждата е очакване, а в този ден всичко ще се изпълни; това ще бъде осмият ден – последният на историята и първият от вечността.

В притчата ние виждаме, като че ли нещо странно –  праведниците не знаят, че те са праведници. На тях и на ум не им идва да се отнасят към тези дела, които те извършват ежедневно, като към добри дела! Все им се струва, че да нахранят гладните, да облекат голите и да посещават болните – не е нещо такова, за което човек трябва така високо, така щедро да се награждава. Те казват: „Господи, кога сме Те видели гладен и сме те нахранили, или жаден, и сме те напоили,…?”

Спасеният, който казва кога Те видяхме гладен?, го казва от смирение. Смирението, което се ражда от любов – когато реално обичаш, правиш хиляди жертви и не разбираш, че правиш нещо, нямаш усещането, че правиш нещо, защото сърцето ти го иска. Това е реалната жертва, която е свобода. Затова и онзи, който се спасява, може и да пита кога Те видях гладен, в тъмница и направих всичко това, защото няма чувството и съзнанието, че прави нещо значимо; защото, когато обичаш, не си мислиш, че правиш нещо важно. Когато човек започне да казва на някого: „Аз направих толкова много неща за тебе!”, край с любовта. Когато единият във връзката започне да изчислява какво и колко е направил за другия, тази връзка започва да страда. Когато двама души започнат с взаимни въпроси от рода на какво направих аз за теб, а ти какво направи за мен, това е знак, че има недостиг на любов.

Но и грешниците не знаят, че са грешници. На тях им се струва, че те всичко както трябва са правили в своя живот: и на гладния са подавали, и на църква са ходили, и свещи пред иконите правилно са палели, и в живота си никого с пръст не са пипнали! Всичко това е така. Всичко е правилно. Но бедата е в това, че всяко добро дело си приписваме като заслуга, всяко добро движение на душата извиква у нас „законна” гордост. Защото сме забравили, че любовта – това е жертва. И ако служим някому трябва да служим докрай без да чакаме благодарност.

Нямаме пари? Но имаме сърце. Имаме възможност с едно дело, с един поглед да подкрепим другия човек, да му дадем утеха. Следователно всеки човек все има нещо, което може да даде. Ако нямаме нищо материално, можем да дадем сърцето си. Не можем да проповядваме на другия? Но можем да състрадаваме на страдащия. Да състрадаваме на грешния, сърцето ни да го е грижа за него.

 Какво ни спасява? Плодовете на живота, в който вкусваме от Божията любов. Затова надеждата и духовният опит, който поражда надежда, са реалното богатство на човека. Съкрушението, покаянието, търсенето на Бога са нашият път към спасението. За да стане човеколюбив, човек трябва първо да е смачкал своето его и то само чрез връзка със Самия Бог. Да се свържем с Христос означава животът ни да се променя и във всеки човек да виждаме Него. Затова и истинският вътрешен подтик към действията на човеколюбието в живота ни се поражда чрез почитта не към някаква заповед, а към личността. Няма безлична заповед, а има личност, която уважаваме.

 Братя и сестри,

 Само ако забравим себе си и започнем да живеем така, както Господ ни е заповядал и обичаме така, както Той ни е заповядал, а Той казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; как ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Иоан13:34), т. е. докрай, до последното предателство, до кръстната смърт, тогава ще има надежда, че и за нас ще прозвучат тези радостни, ликуващи думи: „Дойдете, вие, благословените на Отца Ми, наследете Царството, приготвено вам от създания мира”. Амин.

Изготвил Боян Фердов 5 (12) клас