11 Неделя след Неделя Подир Въздвижение
„Стани участник в страданията
за благовестието Христово
по силата на Бога, Който ни спаси
и повика към свето звание”
(2 Тим.1:8-9)
Братя и сестри,
Всички ние носим частицата Божия в себе си.
Това ни задължава и в един особен смисъл ни притиска, ако се отдалечим от Господ Иисус Христос.
Тогава, затрупани под мъртвите пластове на света, се опитваме с огромни усилия на слабата ни воля да чуем гласа на съвестта си. Но този глас, както всички знаем, е тих. Нашепва ни, но не ни крещи. Дава ни глътка въздух, която… отхвърляме. И цялата тази бездушност на светското надвисва застрашително над нас, заплашвайки съвсем реално да ни задуши.
Кани ни на вечеря. А ние… ние с лека ръка и високомерно пренебрежение отхвърляме поканата. А тя е изписана с непознато за ума ни писмо, но когато очите преминат през редовете й, душата разбира какво е там написано. Но понеже не можем да вникнем в там, го захвърляме небрежно.
Във Второто послание на св. ап. Павел до Тимотея е казано: „…Стани участник в страданията за благовестието Христово по силата на Бога, Който ни спаси и повика към свето звание” (2Тим.1:8-9). Бог ни призовава, в най-буквалния смисъл на тази дума ни кара да живеем свят живот, но ние, оправдавайки се с едно или друго, сме като поканените на вечеря: с недомлъвки и половинчати извинения (които да послужат само и единствено за оправдание пред нас самите) отклоняваме поканата Му.
Св. ап. Лука пише: „И в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово.” (Лук.14:17). Разбираме, че „всичко е вече готово”.
Но светското, май, се оказва, по-важно.
Около нас има и забавления, и какво ли още не, които така да ни подмамят, само и само да потърсим оправдание и намерим извинение, да отхвърлим предложената вечеря. Тогава словата на Апостола: „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса.” (2 Тим.1:13) не ще стигнат до нас.
Не ще ги чуем.
Защото всъщност ни е страх да поемем тази отговорност, да бъдем гости на вечерята. Страх ни е да бъдем поканени. Но апостолът ни уверява, че страхът не бива да присъства с нас, „Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие.” (2 Тим.1:7). Страха можем да преборим като се обърнем с молитва към Спасителя. Той ще ни чуе. В Псалтира е казано: „С гласа си викам към Господа, и Той ме чува от светата Си планина. Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене.” (Пс. 3:4-6). Казано е още: „Господ чува, кога викам към Него.” (Пс. 4:4).
Тези думи са израз на страх, който е съвсем неоснователен.
Псалмопевецът пише така: „Ти изпълни сърцето ми с веселие… Спокойно си лягам и спя, защото Ти, Господи, ми даваш да живея в безопасност.” (Пс. 4:8-9).
Дори тези само думи са ни достатъчни да отхвърлим страха си, да хванем уверено подадената ни от надеждата ръка и смирено да се съгласим да приемем поканата за вечеря.
А надеждата е тази, която ни крепи.
Надеждата, която получаваме в сърцата си от душеспасителното дело на нашия Господ и Бог Иисус Христос.
„Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие.” (2 Тим.1:7).
С тази сила, с тази любов, и с това целомъдрие можем да се справим с всеки един наш страх, че и със страха на ближните ни.
Защото тази сила в нас се открива посредством Любовта на Бог към нас, за да станем целомъдрени.
И тогава отговорността от поканата изобщо не ще ни се струва толкова… натоварваща, а дори напротив.
Братя и сестри,
Страданието, което изпитваме, когато сме в състояние на страх, е всъщност благодат, защото то нито е страдание, нито е страх. А само и единствено любов.
Любов, с която сме обгърнати още от раждането си, още с първото си дихание. Любов, идваща върху ни даром от Бога. Любов, която „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.” (1 Кор.13:7).
Тази всъщност любов е изписаната с неразгадаемите за очите ни думи, но мигновено разпознаваема от душата ни покана, която ни дава Сам Господ Иисус Христос, за да бъдем на вечерята.
И тогава безмълвно ще можем да разберем, че „блажен е, който ще яде хляб в царството Божие!” (Лук.14:15).Амин.
Изготвил: Христо Димитров, II Паралелен курс