ОБРЕЗАНИЕ ГОСПОДНЕ

СВ. ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ

“Аз съм вратата: който влезе през Мене,

ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе,

и паша ще намери.”

(Иоан.10:9)

Братя и сестри,

Началото на новата година е един добър повод да си дадем една сметка за стореното – дали ние полагаме себе си за ближните си и до колко успяваме. Дали сме като добрият пастир или сме като наемника.

Сам Бог ни казва: „Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците;” (Иоан.10:11). И всички знаем, че Господ Иисус Христос положи за нас душата Си. И както Той „преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците.” (Лук.2:52), тъй и ние да преуспяваме в същите тези дела.

Но нашата прекомерна изпълнителност може да се пречупи през възприятията /особено тези на егото ни/ и това да доведе до неочаквани и някак страшни резултати, непредвидени. Защото, когато наш ближен ни помоли нещо /каквото и да е/ ние чинно и някак послушно изпълняваме молбата му /да не би някак да се изложим пред него – или пък пред себе си/ и той повече да не ни потърси, понеже не сме свършили работата според желанието, според молбата му.

Ако се справим, ще бъдем отново потърсени; ако ли пък не – не. А колко повече трябва да се стараем, когато изпълняваме Божиите заповеди.

Което може да погали самолюбието ни и да се възвеличаем от успеха си, така… да се понадуем малко. Без да си даваме ясна сметка, че в успеха на нашите начинания е безпределната Божия помощ – особено ако това, що вършим /да речем – като молба/ е нещо важно. А пък когато осъзнаем това, ще разберем не само с разума си, но и със сърцето си ще почувстваме, че не ние, а Бог ни е дарувал силите да се справим. След което с лекота ще можем да въздадем слава на Бога за това, че сме успели.

И тук идва един тънък момент за нас – Христос ни завещава да обичаме и ближните си, и враговете ни. Което е наша заветна цел.

Обаче въпросното самолюбие може да ни изиграе достатъчно лоша шега, някак си задкулисно, без да се усетим дори, и неусетно ще се превърнем в наемника „който не е пастир” и който „бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овците.” (Иоан.10:13). А ние имаме претенциите, че ни е грижа за ближните си – отново по заповедите Христови: „възлюби ближния си като себе си.” (Гал.5:14). Когато ни е грижа за ближните ни, за нашите братя и сестри, тогава именно идва онзи момент в живота ни, който ни постава „на карта”, както се казва. Тогава именно, в реалната ситуация можем наистина да открием в себе си и състрадание, и любов към околните. Без тези наши чувства да са пречупени през егоцентризма ни – че аз съм този, който ще помогне. Че аз ще сторя еди-какво-си. На наше място може да е кой-да-е друг, без значение. Ще е някой. Това, че няма да съм конкретно аз, е без значение. Важното е, че ще е някой.

Братя и сестри,

Тук можем да направим паралел със Св. Василий, когото Св. Църква е определила да се чества днес.

Той е отделял най-голямо внимание на всички онези, които имаха нужда – сираците, вдовиците, старите и немощните и всички, които са се нуждаели от подкрепа и закрила. С това той ни дава един голям пример. Ние, когато се стараем да сме Христови и да следваме Христовия път, тогава можем да се наречем и последователи на св. Василий.

Нека по примера, даден ни от нашия Спасител, всячески се опитваме да полагаме себе си за другите. Тогава за нас /и за нашите ближни/ думите на Иисус Христос ще са в пълната си сила: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие.” (Иоан.10:10). Тогава ще можем да почувстваме свобода в нейния истински смисъл. А какво по-голямо за нас изобилие от това Божията милост да ни съпътства в начинанията ни.

Нека отворим вратата на сърцето си и приемем благослова на св. ап. Павел до колосяни: „Словото Христово да се вселява у вас изобилно с всяка премъдрост.” (Кол.3:16).

Амин.

Изготвил: Христо Димитров, II Паралелен курс